Следващите шест дни преминаха без особени премеждия, макар изпълнени с движение и една особена грозновата красота — каквато притежаваха цветята, когато цветчетата им са разцъфнали, а венчелистчетата вече показват първите признаци на загниване. Ето как…
Миштиго със сигурност беше интервюирал всички каменни барелефи, които се виждаха в радиус от четири мили около Пътя за Карнак. Както на дневна светлина, така и под сиянието на фенерите, ние обикаляхме сред руините, всявахме ужас в редиците от прилепи, плъхове и змии и през цялото време слушахме монотонните вегиански бележки, отправени към джобния секретар. Нощем вдигахме лагер сред дюните, опъвахме двестаметрови предупредителна мрежа и поставяхме двама часовои. Боадилите са студенокръвни, а нощите тук са хладни. Така че нямаше кой знае каква външна заплаха.
Палехме огромни лагерни огньове, които озаряваха околността, защото вегианците обичат примитивната атмосфера. Скутерите ни чакаха далеч на юг. Бяхме ги оставили на едно тайно място, под охрана, а фелуката взехме под наем за пътуването — което съвпадаше досущ с пътешествието на Царя-Бог от Карнак до Луксор. Така пожела Миштиго. Нощем Хасан се упражняваше със своя есегай3, който бе купил от един грамаден нубиец срещу честта да се побори няколко часа с неговия неуморен голем.
Що се отнася до голема — той беше сериозен противник. Хасан го беше програмирал с два пъти по-голяма от средно-статистическата човешка сила и беше ускорил рефлексите му с петдесет процента. „Паметта“ му съдържаше няколкостотин хватки, а регулаторът му теоретически го предпазваше от възможността да убие или осакати своя опонент — всичко това с помощта на серия от електрохимически аферентни нервни аналози, позволяващи му да определя силата на прилагания натиск с точност до грам на милиметър, за да не счупи кост, или да скъса сухожилие. Беше висок точно метър и шейсет и тежеше сто и двадесет килограма; произведен на Бакаб, големът беше доста скъп, на външен вид приличаше на кукла, с карикатурни черти на лицето и мозък, разположен някъде под пъпа — ако големите въобще имат пъп — за да бъде предпазен от юмручни удари и сътресения. Но въпреки изброеното досега са се случвали и неприятни инциденти. Не един и двама смелчаци са загивали в ръцете на тези зловещи кукли, когато мозъкът им по някаква неясна причина започва да функционира в бясно темпо, или просто защото техните органични опоненти са се подхлъзвали, препъвали или дръпнали, осъществявайки по този начин последните няколко грама натиск, отвъд фаталната граница. Преди години аз също си бях взел голем, програмиран за боксиране. Прекарвах с него петнадесетина минути всеки следобед. Дори бях започнал да го възприемам като личност. После един ден той ме ядоса и аз го блъсках близо час, докато накрая му откъснах главата. Дори след това гадната машина продължаваше да се боксира и едва тогава престанах да мисля за него, като за приятелски настроен спаринг-партньор. Знаете ли, човек се чувства странно, когато се боксира с обезглавен голем. Почти като да се събудиш от приятен сън и да откриеш, че до леглото те дебне кошмарно видение. Големът не „вижда“ партньора си с тези две облещени стъклени очи, той го следи с помощта на пиезоелекричен радар, както и вградени под повърхността датчици. И все пак, разбитите илюзии винаги разочароват. Върнах го и повече не поисках друг. Продадох го на един търговец на камили за доста добра цена. Не зная дали му е поставил обратно главата. Търговецът беше турчин, така че никой не го е грижа.
Както и да е — та значи, Хасан се счепкваше с голема, телата и на двамата блестяха от пот на светлината на лагерния огън, а ние седяхме наоколо, завити с одеяла, зяпахме схватката и прелитащите от време на време гигантски прилепи, които скриваха за кратко луната с крилете си. Така дойде и третата нощ, когато полудях.
Помня го така, както вие си спомняте нощен пейзаж, озарен от редките светкавици на лятна буря — като поредица от изолирани, окъпани в ослепително бяла светлина сцени…
След като разговарях близо час с Касандра, аз приключих разговора с обещанието да взема един скутер на идния ден и да прекарам следобеда и нощта с нея в Кос. Спомням си добре последните ни думи.
„Пази се, Константин. Сънувах лош сън.“
„Бабини-деветини, Касандра. Лека нощ.“
Кой знае, може би сънят й е бил предизвикан от темпоралната шокова вълна, вдигната назад във времето от удара с магнитуд 9.6 по Рихтер?
С блеснали от възбуда очи Дос Сантос аплодираше шумно всеки път, когато Хасан запращаше Ролем на земята, разтърсвайки всичко наоколо. Последното сътресение обаче продължи далеч след като голема се изправи на крака и зае бойна позиция, движейки ръцете си като гърчещи се змии пред лицето на Хасан. А земята се тресеше и тресеше.