— Каква сила! Още я усещам! — възкликна Дос Сантос. — Оле!
— Това е сеизмична вибрация — каза Джордж. — Макар да не съм геолог…
— Земетресение! — извика жена му и изпусна непастьоризираната фурма, която подаваше на Миштиго.
Нямаше причини да бягаме, нито къде да отидем. Наблизо нямаше нищо, което да падне върху нас. Местността беше равнинна и съвсем гола. Така че останахме по местата си, само от време на време сеизмичните вълни ни подхвърляха и удряха един в друг. Пламъците описваха причудливи очертания.
Времето, за което беше програмиран Ролем изтече, той замръзна неподвижно, а Хасан дойде и седна между Джордж и мене. Сътресенията продължиха близо час, после постепенно затихнаха и се появяваха още няколко пъти през тази нощ. След първото и най-силното се свързахме с Порт. От там ни съобщиха, че епицентърът бил далеч на север от нас.
Но близо до едно друго място.
… в Средиземно море.
По точно Егейско.
Призля ми.
Опитах да се свържа с Кос.
Нищо.
Моята Касандра, моята любима жена, моята принцеса… Къде ли е тя? Близо два часа се опитвах да узная. Сетне ни позвъниха от Порт.
Обаждаше се лично Лорел, не оператора.
— Уф… Конрад, не зная как да ти кажа… за онова, което се е случило…
— Продължавай — рекох — и спри след като свършиш.
— Преди около двадесет минути над вас е преминал наблюдателен спътник — чувах гласа му между пращенето от радиосмущенията. — Няколко Егейски острова липсват на снимките, които е излъчил…
— Не — казах аз.
— Опасявам се, че и Кос е бил сред тях.
— Не — повторих.
— Съжалявам — продължи той, — но такива са сведенията. Не зная какво друго да кажа…
— Това е достатъчно. Това е всичко. Това е. Дочуване. Ще разговаряме по-късно. Не! Мисля че няма!
— Почакай! Конрад!
И тогава обезумях.
Край мен се носеха прилепи, освободени от оковите на дневната светлина. Замахнах с ръка и убих първия, който мина наблизо. Почаках няколко секунди и убих още един. После вдигнах някакъв тежък камък с две ръце и тъкмо се готвех да разбия приемника, когато Джордж постави ръка на рамото ми. Захвърлих камъка, отблъснах ръката му, завъртях се и го пернах с опакото на ръката през устата. Не зная какво стана с него, но когато за втори път понечих да вдигна камъка, чух зад гърба си стъпки. Отпуснах се на коляно, завъртях се и загребах в шепата си в пясък, готов да го запратя в очите на досадника. Зад мен бяха всички: Миштиго и Червената перука и Дос Сантос, Рамзес, Елен, двамата местни служители и Хасан — приближаваха се в група. Някой извика „Разпръснете се!“, когато видя лицето ми и те се разбягаха встрани.
И тогава край мен останаха само онези, които винаги съм ненавиждал — чувствах го. Виждах други лица, чувах други гласове. Всички, които някога съм познавал, мразил, жадувал да смачкам, се бяха събрали наоколо, възкръснали от огъня, и единственото, което виждах, беше блясъкът на зъбите им, защото лицата им бяха скрити в сянка, а зловещите усмивки се приближаваха неумолимо към мен, с незнайна заплаха в ръцете и измамни думи на уста. Хвърлих пясъка по тях, скочих и се втурнах в атака.
С рязък ъперкът повалих първия, после двамата египтяни ме сграбчиха за ръцете.
Освободих се от тях и забелязах с крайчеца на окото някакъв едър арабин с нещо като черно авокадо в ръка. Замахна с него към главата ми, а аз се наведох. Арабинът се люшна към мен, посрещнах го с юмруци в торса и стоварих такъв вулкан върху корема му, че той неочаквано седна. После двамата, които бях хвърлил встрани се появиха отново. Някъде отдалеч се разнесе женски писък, макар че не виждах жена наоколо.
Освободих дясната си ръка от нечия хватка и започнах да удрям с нея, човекът пред мен се строполи и мястото му беше заето от друг. Някаква синкава фигура запрати по мен камък, който ме удари в рамото и само ме подлуди повече. Вдигнах във въздуха нечие бясно ритащо тяло и го запратих към другите, а междувременно стоварих юмрука си върху някого. Целият се разтърсих от удара. Галабията ми беше разкъсана и изцапана, дръпнах я от себе си и я захвърлих.
Огледах се. Никой от околните не смееше да се доближи до мен и това не беше честно — не беше честно да спрат тъкмо тогава, когато жадувах да чувствам как костите им пукат в ръцете ми. Така че вдигнах човека, който лежеше в краката ми и отново го ударих в земята. После пак го вдигнах и тогава един от групата извика: „Ей, Карагьозис!“ и започна да ме обижда на гръцки. Оставих нещастника да падне на земята и се обърнах.