Той изгуби равновесие, наклони се наляво, но аз не пуснах китката и така завъртях ръката му, че лакътят се огъна навън. Замахнах и нанесох саблен удар с острото на лявата си длан върху огънатата му лакътна става.
Нищо. Очакваният трясък от трошаща се кост въобще не последва. Ръката просто поддаде още малко и се изви под неестествен ъгъл.
Пуснах китката му и той се стовари на коляно. Миг по-късно скочи на крака, огънатата му ръка се изправи и зае нормална позиция.
Познавах добре начина на мислене на Хасан и предположих, че Ролем е бил нагласен за максимално продължително време — два часа. Което беше ужасно дълъг период, от гледна точка развитие на събитията.
По това време вече знаех кой съм и какво правя. Знаех също така какво може и не може един голем. Този беше предназначен за борба. Значи, не знаеше да се боксира.
Огледах се за миг, за да определя къде се намирам и къде беше започнало всичко. Палатката с приемника беше на петдесетина крачки зад мен.
Едва не ме довърши тогава. В частицата от секунда, през която бях отклонил вниманието си от него, той протегна ръце и обгърна шията ми. Сигурно щеше да ми строши врата, ако в този момент не беше започнало ново земетресение, доста силно, което ни хвърли на земята и аз използвах възможността да се освободя от хватката му.
Скочих на крака още докато земята се тресеше. Ролем вече ме очакваше, изправен, готов за схватка.
Бяхме като двама пияни моряци, които се биеха на подхвърлян от бурята кораб…
Той се хвърли пръв, а аз отстъпих.
Ударих го с юмрук в корема, докато се опитваше да ме сграбчи за ръката и веднага отскочих встрани.
Той ме последва, а аз продължих да го обсипвам с удари. Моите навеждания за него бяха като четвъртото измерение за мен — просто не можеше да ги види. Продължаваше да настъпва, понасяйки с безразличие ударите ми, а аз на свой ред продължавах да отстъпвам към палатката, земята под краката ни все така се тресеше, жената издаваше протяжни писъци, чуваше се и някакво възторжено: „Оле!“, а аз удрях ли удрях точно под пъпа, надявайки се да му раздрусам здраво мозъка.
Още малко и стигнахме на мястото, откъдето всичко беше започнало и аз съзрях онова, което ми беше нужно — огромния камък, с който се бях опитал да разбия приемника. Направих лъжливо движения вляво, сграбчих го отстрани — за раменете и краката и го вдигнах високо над главата си.
Отстъпих назад, напрегнах мускули и го запратих върху камъка.
Ударът попадна право в корема.
Той понечи да се надигне, този път по-бавно от обичайното, аз го ритнах още три пъти в стомаха с острието на тежкия ортопедичен ботуш, а после го проследих с поглед докато се свличаше назад.
От корема му се чуваше някакво странно бръмчене.
Земята се разтърси отново. Ролем потрепери, изпъна тяло и единственият признак за движение беше потрепването на пръстите му. Продължаваха да се свиват и разпускат и кой знае защо ми напомняха за ръцете на Хасан през онази нощ в хунфора.
Обърнах се и видях, че цялата група се е строила наблизо. Миштиго и Елен и Дос Сантос с подпухнала буза, Червената перука, Джордж, Рамзес и Хасан и тримата покрити с прах египтяни. Пристъпих към тях, а те започнаха да отстъпват с уплашени лица. Но аз поклатих глава.
— Не, добре съм вече. Искам само да ме оставите насаме. Ще сляза до реката да се измия. — Направих седем крачки и тогава някой трябва да беше дръпнал щепсела, защото се строполих, всичко наоколо се завъртя и светът изтече в оточния канал.
Дните, които последваха, бяха като пепел, а нощите от желязо. Изтръгнатия от душата ми жизнен дух беше заровен далеч по-дълбоко от която и да било мумия, закопана под околните пясъци. Касандра, казват, че мъртвите забравяли мъртвите в дома на Хадес, но аз се надявах, че грешат. Положих всички усилия да завършим обиколката, въпреки че Лорел предложи да ме заменят с друг, за да се отдам на скръбта си.
Не можех.
Какво щях да правя? Да скитам из някое Старо място и да прося вода от минаващите туристи? Не. В подобен момент движението е абсолютно задължително, рано или късно то изпълва със съдържание празнината в нас. Ето защо продължих обиколката, насочвайки внимание към малките загадки, свързани с нея.
Първо разглобих Ролем и прегледах внимателно регулатора. Наистина беше счупен, но дали от мен, по време на боя, или от Хасан преди това, никой не можеше да определи. Ако беше дело на Хасан, значи той искаше смъртта ми. В такъв случай въпросът беше защо? Дали хората, които го бяха наели знаеха, че именно аз съм онзи Карагьозис? Ако е така, защо ще искат да убият основателя и първия секретар на тяхната партия — човекът, който се беше заклел да не позволи Земята да бъде продадена и превърната в място за забавление на разглезени синкави пришълци — поне докато е жив — и който беше организирал заговор за системно снижаване стойността на вегианските владения на Земята до пълното им премахване и дори бе стигнал до там, че да предприеме директна атака срещу офиса на талеряните в Мадагаскар — човекът, чийто идеали се бяха превърнали в идейна програма, макар в последно време за осъществяването й да се търсеха по-миролюбиви средства — защо ще им е нужно да погубят този човек?