Имаше две възможни обяснения — или Хасан беше предал партията си, или не знаеше кой съм.
Или пък действаше по чужда заповед.
Но чия бе тази заповед? И отново въпросът — защо?
Нямах отговор. Реших, че ще го намеря.
Първите съболезнования получих от Джордж.
— Съжалявам, Конрад — каза той като ме стисна лекичко за ръката, после седна на пясъка до мен и втренчи поглед в лицето ми.
Винаги се притесняваше, когато му се налагаше да изразява съчувствие. Усещах, че искаше точно сега да е някъде другаде. Човешките страсти за него свършваха на прага на собствената му лаборатория. Помня, когато направи аутопсия на последното живо куче на Земята. Четири години му чеса ушите, редовно му почистваше и решеше козината, слушаше го как лае и един ден го повика при себе си. Ролф — така се казваше кучето — дотича, захапал своята стара разпарцаливена кукла, с която винаги играеха на дърпане, после Джордж го прегърна, направи му инжекция, а след това го разпори. Искал да го изследва докато бил още млад. Все още държи скелета му в лабораторията си. Искаше също да отглежда собствените си деца — Марк, Дороти и Джим — в специално пригодени клетки, но всеки път Елен удряше ядно с крак по пода (туп! туп! туп!) в израз на майчина привързаност и успяваше да ги задържи далеч от него поне през първия месец след раждането, което беше достатъчно, за да се провалят надеждите на Джордж да поработи върху условните им рефлекси. Така че, не можех да си го представя в ролята на човек, който жадува да ме нагласи в дървен спален чувал от онези, които се заравят в земята. Ако наистина желаеше да ме убие, щеше да прибегне до някой рафиниран, бърз и екзотичен метод — като например отрова от Дивбански заек. Но не, сигурен бях, че въобще не го интересувам.
За разлика от него, Елен беше способна на силни чувства, но в живота бе като механична кукла. Винаги, когато се готвеше да извърши нещо, пружината се оказваше развита и докато я навие отново, интересът й заминаваше в нова посока. През онази вечер в Порт беше готова да ме удуши, но сега вече сигурно бе забравила напълно инцидента. Нейните съболезнования прозвучаха ето така:
— Конрад, направо нямаш представа колко съжалявам! Наистина. Макар никога да не съм я виждала, зная как се чувстваш — и така нататък и така нататък, все в същия тон. Не се съмнявах, че вярва в това, което казва и й благодарих.
После се появи Хасан и застана до мен, докато гледах вълните на внезапно помътнелия и пълноводен Нил. Постоя малко, сетне каза:
— Сърцето ти скърби, заради любимата, която вече не е между живите. Думите едва ли ще облекчат болката, а и писаното си остава писано. Искам само да знаеш, че аз също скърбя с теб. — След тези думи той се надигна, постоя още малко и накрая си тръгна.
Не намирах постъпката му за странна. Той беше от онези хора, които винаги действаха праволинейно и казваха, каквото им е на сърцето. Не таеше към никого злоба, нито омраза, никога не убиваше просто заради удоволствието. Нямаше личен мотив да убие и мен. Сигурен бях, че съболезнованията му са искрени. Дори и да бях неговата следваща жертва — едното нямаше нищо общо с другото. Един истински професионалист може да си позволи известна емоционална обвързаност между себе си и своята поредна задача.
Единствен Миштиго не изрази съчувствие. Това щеше да е в разрез с натурата му. За вегианците смъртта е повод за веселие. В духовна плоскост тя означава сагл — завършване — иначе казано раздробяването на душата на множество частици, които се разпиляват във всички посоки за да се слеят с великия универсален оргазъм, а в материална тя се олицетворява от ансакундабад’т — церемониалната ревизия на личното имущество на починалия, прочитане на неговото предсмъртно желание за разпределение и разделяне на неговото богатство, придружено от празненство, песни и пиене.
Дос Сантос ми каза:
— Съжалявам, че трябваше да се случи точно с теб, приятелю. Да загубиш жената, която си избрал е като да загубиш кръвта във вените си. Велика е твоята печал и нищо не е в състояние да те утеши. Все едно да гасиш огън, който не загасва, а това е мъчително и болезнено нещо… Смъртта е грозна и страшна — заключи след кратка пауза той и преглътна с навлажнени очи — защото независимо дали си циганин, евреин, мавър или какъвто и да било там, загубата си е загуба и може да бъде оправдана само на някое от онези спиритични нива, които за мен са непостижими.