После до мен застана Червената перука и промълви:
— Ужасно… съжалявам. Нищо друго не мога да кажа, освен че… съжалявам.
Кимнах.
— Благодаря.
— Искам да те попитам нещо. Не сега, обаче. По-късно.
— Естествено — рекох аз и след като всички си тръгнаха отново зареях поглед в реката. Мислех за последните двама. Изглеждаха точно толкова опечалени, колкото и останалите, макар да бяха забъркани по някакъв начин в оная история с голема. Почти бях сигурен, че именно Даяна бе изпищяла, когато Ролем ме душеше, настоявайки Хасан да го спре. В такъв случай, от заподозрените оставаше само Дон, а вече бях установил, че той не предприемаше нищо без предварително да се посъветва с нея.
Което не оставяше никой.
Като прибавим липсата на реален мотив за убийство…
И възможността да е само случаен инцидент…
Само че…
Само че не ме напускаше усещането, че някой иска да се отърве от мен. Знаех, че Хасан не би се поколебал, ако му предложат две поръчки едновременно, пък било и за различни клиенти, стига да нямаше конфликт на интересите.
Странно, но всичко това ме караше да се чувствам малко по-добре.
Сега поне имах някаква цел в живота.
Нищо на този свят не може да те накара да заобичаш живота повече от факта, че някой е намислил да ти го отнеме. Трябва да го открия, да разбера защо и да го спра.
ГЛАВА 6
Второто посягане на смъртта беше също толкова бързо и колкото и да се мъчех да го свържа с някой от заобикалящите ме, така и не успях. Беше като една от онези прищевки на случая, които понякога се явяват като неканени гости на вечеря. Развръзката обаче, ме изпълни с противоречиви мисли, над които дълго след това си блъсках главата.
А всичко започна така…
Долу край реката, тази могъща плодоносна жила, този унищожител на граници и архитект на равнинната геометрия, седеше вегианецът и скицираше отсрещния бряг. Предполагам, че щеше да скицира този бряг, ако по някаква случайност се бяхме настанили на другия, но такава бе волята на съдбата. Това, което ме безпокоеше, бе фактът, че беше слязъл съвсем сам в онова мочурливо, влажно място, без да каже на никого къде отива и единственото оръжие, което носеше със себе си бе графитният молив №2.
И тогава се случи.
Старият, прогнил дънер, който се полюшваше мързеливо недалеч от брега внезапно престана да бъде стар, прогнил дънер. Над водата се изви дълга, покрита с люспи опашка, малко по-напред се показа раззината и натъпкана със зъби паст, безброй мънички крачета напипаха твърда почва и се завъртяха като колела.
Аз изкрещях и посегнах към колана.
Миштиго изпусна скицника и подскочи.
Но чудовището вече го беше сграбчило и не можех да стрелям.
Хвърлих се напред, но докато стигна мястото на инцидента, той вече бе обвит от плътно стегната примка и изглеждаше поне една идея по-син, а огромната паст се готвеше да го погълне. И сега да ме питате, ще ви кажа, че има само един начин да се освободиш от задушаващата прегръдка на констриктадора. Сграбчих го за главата, в онзи кратък миг на предвусквано удоволствие, докато боадилът разглеждаше закуската и успях да пъхна пръсти под люспестите ръбове в основата на челюстта.
Извих палци и ги забих колкото имах сила в очите на чудовището.
И тогава спаспитчният гигант ме шамароса със сивозеленикавия си камшик.
Когато се съвзех, оказа се, че съм прелетял десетина стъпки. Миштиго бе изхвърлен още по-назад на брега. Тъкмо се надигаше, когато боадилът поде следващата си атака.
Само че този път атакува мен, а не него.
Издигна се на няколко метра над земята и се стовари отгоре ми. Хвърлих се встрани и се разминах на сантиметри с неговата голяма, плоска глава, а тя се блъсна в брега и ме посипа с дъжд от ситни камъчета.
Претърколих се и тъкмо щях да скоча, когато опашката ме подкоси отново. Задрасках отчаяно с пръсти по пясъка, но вече беше твърде късно — вторият удар на змийския камшик попадна в ребрата и дъхът ми секна.
Чифт сини ръце обгърнаха тялото ми, но не можеха да се мерят с дебелото хлъзгаво въже, което ме беше стиснало. След не повече от две секунди и двамата се озовахме в една и съща гостоприемна прегръдка.