Напрегнах мишци, но как да се бориш с дебел, хлъзгав брониран кабел, покрит с безчислени дребни крачета, които непрестанно дращят по теб? Дясната ми ръка бе притисната неподвижно към тялото, с лявата не можех да стигна шията на чудовището. Спиралата се затягаше неумолимо. Главата бавно се изви към мен и аз започнах да удрям с лявата ръка по мястото, където беше притисната дясната. Накрая съумях да я освободя, като оставих значително парче кожа за спомен.
С дясната ръка препречих пътя на спускащата се глава. Китката ми попадна под долната челюст, обгърнах с пръсти шията и успях да задържа главата. Спиралата се стегна около кръста ми, далеч по-яка и силна дори от хватката на голема. Боадилът внезапно разтърси глава, освободи се от ръката ми и отново се спусна надолу, с разтворена челюст.
Все пак напъните на Миштиго го бяха раздразнили и забавили достатъчно, за да подготвя последната си защита.
Пъхнах ръце в зейналата паст и задържах разтворени челюстите.
Небцето на чудовището беше хлъзгаво и пръстите ми започнаха бавно и неумолимо да потъват навътре. Съсредоточих цялото си внимание и сила върху долната челюст. Устата се разтвори с още тридесетина сантиметра и сякаш блокира в тази позиция.
Помъчих се да се освободя от прегръдката му, но нямах достатъчно опора за краката.
Чудовището отпусна малко хватката, отдръпна назад глава, сякаш си поемаше дъх и отново ме притисна. Бях коленичил, Миштиго, само на няколко крачки от мен, продължаваше да се бори.
Дясната ми ръка се плъзна още малко навътре, почти на ръба, отвъд който щях да изгубя всякаква опора.
И тогава чух оглушителен рев.
Почти веднага последваха сътресения на почвата. За не повече от секунда чудовището отклони внимание към обкръжаващия ни свят, но и това ми стигаше. Дръпнах ръце, то щракна звучно с челюсти и ме стисна с невероятна сила. За миг изгубих съзнание.
Малко след това вече се измъквах от лигавата прегръдка. От шията на боадила стърчеше остър, загладен прът, който бавно изсмукваше последната му живителна сила. Движенията му бяха по-скоро спастични, отколкото агресивни.
Опашката му ме повали още два пъти, но Миштиго вече се беше освободил и двамата се отдалечихме на десетина метра, откъдето го наблюдавахме, докато издъхна. Това отне доста време.
До нас стоеше Хасан, с безизразно лице. Копието, на което бе посветил толкова часове на неуморна подготовка, бе свършило добра работа. Когато по-късно Джордж аутопсира чудовището, научихме, че върхът на копието бе заседнал само на два сантиметра от сърцето, прекъсвайки една голяма артерия. Между другото, преброихме около две дузини крачета, разпределени на равни разстояния по долната страна на тялото.
Дос Сантос стоеше до Хасан, а до него беше застанала Даяна. Присъстваха и всички други от лагера.
— Страхотен удар — похвалих го аз. — Благодаря.
— Дребна работа — отвърна Хасан.
Дребна работа, точно това каза. Нищо повече от смъртоносен удар по подозренията ми, че беше настроил голема да ме убие. Защото, ако наистина търсеше смъртта ми, защо му трябваше да ме спасява от боадила?
Освен ако онова, което бе подхвърлил в Порт, не беше самата истина. Че именно него са наели да охранява вегианеца. Ако това е главната задача, а второстепенната е да ме премахне, тогава спасеният е бил Миштиго, а аз — нищо повече от страничен ефект.
Което означаваше…
О, да вървят по дяволите всички.
Метнах един камък докъдето ми стигаха силите, после още един. Скутерът щеше да пристигне в лагера на заранта, за да ни откара в Атина, по пътя щяхме да оставим Рамзес и другите трима служители в Ново Кайро. Радвах се, че си тръгваме от Египет, с неговите мумии, руини и прах и полу-животински божества. До гуша ми беше дошло от всичко.
И тогава от Порт се обади Фил и Рамзес, който беше до приемника, ме извика в палатката да разговарям.
— Да? — рекох аз, застанал до апарата.
— Конрад, говори Фил. Току що завърших елегията, която съм й посветил, и бих желал да я чуеш. Вярно, че никога не съм я срещал, но съм слушал достатъчно от теб, виждал съм снимката й, та смятам, че работата си я бива…
— Моля те, Фил. Точно сега не ми е до римувани съболезнования. Може би следващия път…
— Не става дума за онези с готовите бланки. Зная, че не ги одобряваш, а и не мога да те виня за това.
Протегнах ръка към прекъсвача, отказах се и вместо това запалих една от цигарите на Рамзес.
— Добре, давай. Слушам те.
И той зачете и работата наистина си я биваше. Не помня много от нея. Единственото, което си спомням са тези кристални, ясни думи, които долитаха почти от другия край на света, докато аз, застинал, кървящ отвътре, ги слушах унесено. Отпърво описа достойнствата на Нимфата, която Посейдон спечелил, но загубил заради брат си Хадес. Сетне призова към траур всички небесни сили. Докато говореше, мислите ме отнесоха към последните два незабравими и щастливи месеца на Кос и всичко, случило се след тях, потъна в забрава: ние отново бяхме на борда на „Суета“, носехме се с разпънати платна към островчето, което бяхме избрали за нашия малък пикник, къпехме се до насита, излежавахме се на слънце, държехме се за ръцете без да си говорим, наслаждавайки се на светлината — ярка като искрящ водопад, но нежна и топла; усещахме приятното щипане на порозовялата кожа, там, на безкрайния бряг, който заобикаляше и заобикаляше онова мъничко царство и неизменно се връщаше при нас.