Сладка мечта, но нищо повече. Меденият месец беше свършил.
Почаках докато спре да плаче и отново ме загледа с черните си очи. После почаках още малко.
— Е? — попитах накрая.
— Няма нищо, благодаря.
Поех отпуснатата й ръка и я доближих до устните си.
— Rodos daktylos… прошепнах, а тя отвърна:
— Може би наистина е по-добре ако заминеш за известно време…
И тогава ветрецът, който прогонваше парата от чашите, се върна отново, все така влажен, кожите ни настръхнаха, а ръцете ни — моята, или нейната — не съм сигурен коя точно — потрепериха. Клоните на дърветата се люшнаха и по главите ни се посипаха листа.
— Не преувеличаваше ли малко одеве за възрастта? — попита тя. — Поне мъничко.
Гласът й намекваше, че съгласието ще е най-мъдрият отговор.
— Да — кимнах аз.
Тя се усмихна, възвърнала вярата си в моята човечност.
Ха!
Останахме още известно време, хванати за ръце, да се любуваме на утрото. Не след дълго тя започна да си тананика. Песента беше тъжна и стара — отпреди няколко столетия. Балада. В нея се разказваше за един млад непобедим борец на име Темокъл, който се смятал за най-великия борец на Земята. Накрая Темокъл отправил предизвикателство от върха на планината и тъй като бил съвсем близо до небесата, боговете реагирали незабавно — на следващия ден в селото се появило недъгаво момче, яхнало огромно, диво псе. Три дни и три нощи се борили момчето и Темокъл и на четвъртия ден момчето му скършило гърба и го захвърлило в полето. Там, където се стичала кръвта на Темокъл, пониквали strigefleur, както ги нарича Емет, кръвопиещи цветя, които нощем пълзят без корени и търсят изгубения дух на победения герой в кръвта на неговите жертви. Но духът на Темокъл отдавна е напуснал Земята, така че тези цветя са обречени да се скитат вечно. Не е толкова изтънчено както при Есхил, но ние сме прости хорица, а не като предците ни. Особено континенталците. Освен това, всичко това не се е случило точно така.
— Защо плачеш? — запита ме неочаквано тя.
— Спомних си за онази рисунка върху щита на Есхил — рекох й аз, — а след това се замислих върху това, колко ужасно е да си едно добре образовано чудовище. Освен това не плача. Листата падат по мен.
— Ще направя кафе.
Измих чашите, после отидех да й кажа да наглежда „Суета“, докато ме няма и да я прибере на сух док, ако я повикам. Обеща да го направи.
Слънцето се замота някъде по-нагоре в небето и не след дълго откъм двора на стария Алдоний, майстора на ковчези, долетяха равномерни удари. Цикламите се бяха пробудили, защото вятърът носеше от полето упойващия им аромат. Високо над нас като черна поличба пълзеше по небето паякоид, право към континента. Съжалих, че нямам под ръка някое трийсет милиметрово, за да гръмна с него и да го сваля. Но единствените оръжия, с които разполагах, бяха на борда на „Суета“, та не ми оставаше нищо друго, освен да го изпроводя с поглед.
— Казват, че не били от Земята — подхвърли Касандра, загледана към него — и че ги докарали тук от Титан, за да ги показват в зоологическата градина.
— Така е.
— … а после, по време на Тридневната война, те избягали и пораснали толкова големи, колкото никога не стават дори на своята родна планета.
— Веднъж видях един, който имаше десетметров размах на крилете.
— Чичо ми обичаше да разказва една история, която научил в Атина, за някакъв мъж, който убил едно от чудовищата с голи ръце. Паякоидът го сграбчил на някакъв пристан, където той си стоял — било на Пирея — вдигнал го и мъжът му счупил врата. Паднали на стотина метра по-нататък, в залива. Мъжът оцелял.
— Това беше доста отдавна — спомних си аз, — още преди Службата да подеме кампанията по изтребването им. В онези дни Земята буквално гъмжеше от тях и бяха доста дръзки. Сега вече избягват градовете.
— Та този човек, се казвал Константин. Дали не си ти?
— Фамилията му е Карагьозис.
— Твоята Карагьозис ли е?
— Ако пожелаеш. Защо?
— Защото същият този човек по-късно сутридничил при основаването на радикално-политическото движение на завръщенците в Атина, а ти имаш невероятно силни ръце.
— Ти завръщенка ли си?
— Да. А ти?
— Работя за Службата. Нямам никакви политически предпочитания.
— Карагьозис бомбардирал курортите.
— И аз съм го чувал.
— Съжаляваш ли, че ги е бомбардирал?
— Не.
— Всъщност, за не зная почти нищо за теб, нали?
— Знаеш всичко. Само попитай. Аз съм като разтворена книга… Таксито ми пристига.
— Нищо не чувам.
— Ще чуеш.
След не повече от минута таксито наистина се появи в небето над Кос и се спусна право към нас, насочвано от радиофара, който бях поставил на терасата. Изправих се и я притеглих към себе си, докато блестящата машина се приземяваше наблизо — беше скутер от типа Радсън, дълъг поне шест метра, с прозрачен купол, плоско дъно и тъп нос.