Но не можах.
Бяха твърде далеч, а акустиката в пустинята не е като в камерна зала. Докато си седях, напрягайки слух да доловя поне една думичка, отново се случи онова, което ставаше понякога с мен:
И ето, че седях на проснатото одеяло до Елен, обгърнал с ръка раменете й. Ръката ми беше синя…
За миг съзнанието ми отскочи назад, отвратено от възможността да надзърне в душата на един вегианец и аз отново се озовах до скалата.
Чувствах се самотен, а тялото на Елен бе далеч по-примамливо и меко, отколкото грубата скала.
Така че накрая се върнах при нея, зареял поглед…
— … не мога да я видя от тук — казвах в този момент, — но Вега е звезда от първа величина и се намира в съзвездието, което вие хората наричате Лира.
— И как е животът на Талер? — попита Елен.
Настъпи продължителна пауза. После:
— Значимите неща често са онези, които хората най-трудно определят. Понякога обаче, проблемът е в това да опишеш нещо на някого, за което просто не разполагаш с нужните думи. Талер не е като това място. Там няма пустини. Онзи свят по нищо не прилича на вашия. Но… Почакай, ще взема цветето от косата ти. Ето. Погледни го. Какво виждаш?
— Красиво бяло цвете. Такова беше когато го откъснах и закичих в косата си.
— Само че то не е красиво бяло цвете. Не и за мен. Твоите очи възприемат светлината в диапазона между 4000 и 7200 ангштрьомни единици. За разлика от вас, ние вегианците виждаме и в ултравиолетовия сектор, който слиза до 3000 единици. Ние сме слепи за цвета, който вие определяте като „червен“, но на това „бяло“ аз виждам още два цвята, за които вие нямате съответстващи думи. Тялото ми е покрито с шарки, които не забелязвате, но те са почти същите както при всички останали членове на моето семейство, така че всеки вегианец, познаващ Штигогените, ще знае към кой род принадлежа и от коя провинция произхождам. Някои от нашите картини изглеждат лишени от цветове и дори от форма в очите на всеки земянин, просто защото не сте в състояние да доловите по-фините детайли. Същото важи и за нашата музика, в която вие нерядко срещате периоди на пълна тишина, ала които всъщност са изпълнени с мелодия. Нашите градове са чисти и подредени в строг логически ред. Те улавят дневната светлина и я задържат до късно през нощта. В тях има места, където времето тече бавно, под звуците на успокояваща музика. Всичко това значи много за мен, но се затруднявам, когато трябва да го опиша на един… човек.
— Но хората… имам пред вид земяните, те нали живеят на вашите светове…
— Да, но нито ги виждат, нито пък чуват или чувстват като нас. Между нас съществува пропаст, която сме в състояние да осъзнаем и разберем, но не и да пресечем. Ето защо не мога да ти кажа какъв е животът на Талер. Светът, който ще ти опиша няма да е като истинския.
— Бих искала да го видя. Страшно ми се иска. Мисля, че дори бих могла да живея там.
— Не вярвам, че ще бъдеш щастлива.
— Защо?
— Защото имигрантите невегианци са имигранти невегианци. Тук, на Земята, ти не принадлежиш към низшото съсловие. Зная, че не използвате този термин, но няма друг начин да го кажа. На Земята персоналът на вашата Служба и техните семейства са нещо като висша каста. Под вас са другите заможни жители, следват онези, които се прехранват от плодовете на земята и накрая, на самото дъно, остават нещастниците, обитаващи Старите места. Тук ти си на върха. На Талер ще си на дъното.
— И защо е така? — попита тя.
— Защото виждаш едно бяло цвете.
Настъпи продължителна тишина, прекъсвана от повея на нощния вятър.
— Както и да е, щастлива съм че дойде — каза тя.
— Вашата планета наистина е много интересна.
— Радвам се, че ти харесва.
— Човекът, на име Конрад, наистина ли е бил твой любовник?
Подскочих, изненадан от неочаквания въпрос.
— Не е твоя работа — рече тя, — но отговорът е „да“.
— Мисля, че вече разбирам защо — отвърнах, макар да се чувствах неудобно, сякаш бях воайор или — отражение в отражението — някой, който наблюдава наблюдаващия воайор.
— Защо? — попита тя.
— Защото ти се увличаш по странното, силното, екзотичното, защото никога не се задоволяваш с онова, което имаш, с онова, което си.
— Това не е вярно… А може и да е. Да, беше време, когато той значеше много за мен. Мисля, че си прав.
За миг ми стана мъчно за нея. Прищя ми се да я утеша по някакъв начин, затова се пресегнах и взех ръката й в моята. Само че това беше ръката на Миштиго, а той не беше изпитал подобно желание. Аз го изпитах.
Изведнъж ме завладя страх. Също и него. Чувствах го.
Всичко се завъртя като ехо в огромна, празна стая и аз — не, той — осъзна нечие чуждо присъствие в мислите си.