— Съжалявам. Вече обещах да го защитавам. Дай ми някоя по-добра причина и може би ще получиш по-добър отговор. Освен това — Хасан се опита да ме убие.
— Наредено му беше само да те спре, да те отстрани от пътя си за да унищожи вегианеца.
— Не съм съгласен, не съм съгласен. Няма да кажа на никого. Можеш да си вървиш. Смятай, че съм забравил нашия разговор.
— Не, ти си длъжен да ни помогнеш. Какво значение може да има за Карагьозис животът на един вегианец?
— Няма да съучаствам в унищожаването му, ако не получа солидна причина. Засега не си ми казала нищо подобно.
— Това е всичко, с което разполагам.
— Тогава лека нощ.
— Не. Ти имаш два профила. Погледнат от дясно си като зъл бог, отляво пък приличаш на демон. Един от тях ще ни помогне, трябва да ни помогне. Не ме е грижа кой.
— Да не сте посмели да посягате на вегианеца. Ние ще го защитаваме.
Поседяхме още малко. Тя поиска цигара и запали.
— …Мразя те — произнесе след време. — А всичко можеше да е толкова лесно.
Мълчах.
— Често те наблюдавах, облечен в своята Черна униформа, уверен, арогантен, да се наливаш с ром така безгрижно сякаш пиеш вода, непоклатим в силата си. Свикнал си да мачкаш всичко, което се движи, нали?
— Избягвам само червените мравки и бръмбарчетата.
— А може би разполагаш с някакъв божествен план, за който не знаем нищо? Кажи ни и ние ще ти помогнем да го осъществиш.
— Ти си тази, която смята, че съм Карагьозис. Вече ти обясних защо Хасан ме нарече така. Фил познаваше Карагьозис, а ти познаваш Фил. Някога да ти е казвал нещо по въпроса?
— Знаеш, че не е. Той е твой приятел и никога няма да те предаде.
— И съществуват ли някакви други доказателства, освен случайно подметнатото име от Хасан?
— До момента не са открити каквито и да било описания на външността на Карагьозис. Изпипал си внимателно работата.
— Добре тогава. Върви си и не ми досаждай.
— Моля те. Недей.
— Хасан се опита да ме убие.
— Сигурно е помислил, че така ще те отстрани по-лесно от пътя към целта. В края на краищата, той знае повече за теб от всеки друг.
— Тогава защо ме спаси от боадила, който ни душеше с Миштиго?
— Предпочитам да не казвам.
— В такъв случай да забравим този разговор.
— Не, ще ти кажа. Единственото оръжие, с което разполагал в този момент, било копието. А той не го владее до съвършенство. Не се е целел в боадила.
— Аха.
— В теб също. Чудовището се извивало твърде бързо. Искал е да убие вегианеца, а после щял да се оправдае, че се опитвал да спаси и двама ви с единственото, което му било под ръка — и че случилото се е ужасна грешка. За съжаление, ужасната грешка така и не се случи. Пропуснал целта си.
— И защо просто не остави боадила да ни довърши?
— Защото каза, че вече си бил докопал чудовището. Боял се, че ще успееш да спасиш себе си и Миштиго. Казва, че ръцете ти били страшни.
— Приятно е да го знаеш. И ще продължи ли с опитите си, дори след като откажа да ви сътруднича?
— Опасявам се, че да.
— Крайно ми е неприятно да го чуя, мила моя, защото възнамерявам да не му позволя.
— Не можеш да го спреш. Нито пък ние ще го отзовем. Макар че ти си Карагьозис, ранен си и съчувствието ми към теб прелива отвъд хоризонта, Хасан няма да бъде спрян нито от теб, нито от мен. Той е Абсолютният убиец. Никога досега не се е провалял.
— Нито пък аз.
— Да, нито пък ти. Само дето заряза Радпол, Земята и всичко останало, което значи нещо.
— Зная какво правя, жено. Върви си по пътя.
— Не мога.
— Сега пък защо?
— Ако не знаеш, тогава Карагьозис наистина е глупак, палячо, персонаж от театър на сенките.
— Един човек на име Томас Карлайл е посветил значителна част от живота и творчеството си не героите и геройството. Той също трябва да е бил глупак. Вярвал, че наистина има такива същества. Героизмът обикновено е дело на обстоятелствата и личната изгода.
— Идеалите попадат под същите знаменатели.
— Какво е идеалът? Призрак на призрака, нищо повече.
— Не ми говори такива неща, моля те.
— Налага се — защото е истина.
— Лъжеш, Карагьозис.
— Не лъжа. И да го правя, за твое добро е, момиче.
— Достатъчно възрастна съм, за да ти бъда баба, така че, не ме наричай „момиче“. Знаеш ли, че нося перука?