— Не! Не зная колко ти е известно и каква част съм запазил в тайна от теб. Виждам обаче, че се опитваш да измъкнеш допълнителна информация, което значи, че не знаеш толкова много. Това, което върша, е строго поверително.
— Аз пък се опитвам да те защитя — рекох — и за целта може да ми бъде полезна всякаква информация.
— Тогава пази тялото ми, а остави на мен да се безпокоя за моите мотиви и мисли. За в бъдеще умът ми ще бъде затворен за теб, така че не си губи повече времето да го опипваш.
Подадох му един автоматичен пистолет.
— Съветвам те да носиш оръжие до края на пътуването — за да пазиш мотивите си.
— Много добре.
Пистолетът изчезна под широката му риза.
Пуф-пуф-пуф — чуваше се от гърдите му.
Проклятие, проклятие, проклятие — отвръщаха в същия ритъм мислите ми.
— Приготви се — рекох му аз. — Скоро потегляме.
Докато се връщах по друг път в лагера, заех се да анализирам собствените си мотиви. Една книга, някакъв пътеводител, едва ли е в състояние да унищожи Земята, Радпол и Завръщенството. Дори Граберовият „Зовът на Земята“ не можа да предизвика подобна катастрофа. Значи това, с което се беше захванал Миштиго, бе много повече от книга. Разузнаване? И на какво? Натиск — в каква посока? Не знаех, а трябваше да узная. Не биваше да оставя Миштиго жив, ако делото му наистина обричаше Земята на гибел, от друга страна не можех да го оставя да загине, ако това, с което се занимаваше, би могло да помогне по някакъв начин. Което също не беше изключено.
Значи, нуждаех се от малък отдих, докато намеря отговор на този въпрос.
Някой беше дръпнал каишката. Не ми оставаше нищо друго, освен да продължа в същата посока.
— Даяна, — казах докато стояхме в сянката на нейния скутер — нали спомена, че съм означавал нещо за теб, като Карагьозис.
— Трябва да чуя и продължението.
— Ами чуй го. Струва ми се, че грешиш относно вегианеца. Не съм съвсем сигурен, но ако е така, ще допуснете голяма грешка като го убиете. Тъкмо по тази причина не мога да го позволя. Защо не задържите малко плана, докато стигнем Атина? А после да поискате поясняване на тайното съобщение от щаба на Радпол.
Тя се ококори в мен, но неочаквано каза:
— Добре.
— Ами Хасан?
— Той ще чака.
— Той сам избира мястото и времето, известно ли ти е? Изчаква удобния момент и удря.
— Да.
— Тогава трябва да го предупредиш, преди да е станало късно.
— Добре.
— Ще му кажеш ли?
— Ще му бъде казано.
— И това ми стига.
Обърнах се.
— А когато получим отново съобщението — подхвърли тя, — ако в него се казва същото — тогава какво?
— Ще видим — отвърнах без да се обръщам.
Оставих я при скутера и отидох при моя.
Когато съобщението пристигне отново и вътре се потвърждава онова, в което не се съмнявах от самото начало, тогава вече наистина щях да съм загазил здраво. И всичко това само защото вече бях взел решение.
Далеч на югоизток от нас останките на Мадагаскар все още заглушаваха гайгеровите броячи с пронизителни радиоактивни писъци — данък за сръчността на един от нас.
Хасан, сигурен бях, все още можеше да се изправи срещу всяка стена със спокойно, невъзмутимо изражение и немигащи, жълтеникави очи…
Той щеше да е най-труден за спиране.
То. Дълбоко под земята.
Смърт, пъклена топлина, кални вълни, нови брегове…
Засилена вулканична активност на Хиос, Самос, Икория, Наксос…
Халикарнасос отхапан наполовина…
Западният бряг на Кос се вижда отново, но какво от това?
… Смърт, пъклена топлина, кални вълни.
Нови брегове…
Нарочно отклоних целия конвой от скутери за да огледам от въздуха сцената на разрушението. Миштиго водеше бележки, понякога снимаше.
Лорел каза:
— Продължаваме с обиколката. Долу не е останало почти нищо за спасяване — или ако има, вече са се погрижили други. Така че — напред.
Спуснах се съвсем ниско над онова, което бе оцеляло от Кос — западната опашка на острова. Това беше дива вулканична страна, виждаха се прясно зейнали кратери, някои от тях димяха, а гигантските вълни прехвърляха гребена на острова. Някога тук се е намирала древната столица Астипалая. Тукидит пише, че била срината до основи от страшно земетресение. Трябвало е да присъства на това тук. Северният град на Кос, в който бях живял и аз, е бил заселен още в 366 година преди Новата ера. Сега всичко беше пометено, освен тинята и калта. Нямаше оцелели — нито чинара на Хипократ, нито джамията на Лоджия, нито замъкът на Родоските рицари, нито моят дом, нито жена ми — всичко беше отнесено от гигантските приливи, или погълнато в кратерите, не зная — отишло си бе по пътищата на мъртвия Теокрит, същия който бе дал всичко от себе си за да обезсмърти това място преди много години. Отишло… завинаги. Безсмъртно и недостижимо за мен. Далеч на изток все още стърчаха няколко върхове от планинската верига, която прорязваше северната равнина. Виждаше се стръмният връх Дикайос, или Христос, или Справедливия, който се издигаше над селцата по северния склон. Сега той бе само невисоко островче и никой не бе успял да се покатери върху него на време.