Така трябва да е изглеждало всичко и в онзи момент, преди много-много години, когато морето заляло моята родина, разкъсало я на части, нахлуло в Темпския пролив и, пришпорвано от могъщите подземни конвулсии, пробило планинската стена и достигнало чак в подножието на божествената обител, Олимп, а само двама били оцелелите — Девкалион4 и жена му, които боговете запазили за да създадат легендата и да има на кого да я разказват.
— Ти си живял тук — рече Миштиго.
Кимнах.
— Но си се родил в едно селце на име Макриница, което е в хълмовете на Тесалия?
— Да.
— А после си построил дом тук?
— За известно време.
— „Дом“ е универсална концепция — продължи той. — Разбирам какво си изгубил.
— Благодаря.
Продължих да гледам надолу, изпитвайки тъга, скръб, лудост, а после нищо.
След дългото отсъствие Атина ми се стори освежена, донякъде подновена, но както винаги загърната в познатата приятелска атмосфера. Помня веднъж Фил ми прочете някакви строфи написани от последния велик гръцки поет, Георги Сеферис, като твърдеше че там ставало дума тъкмо за Гърция в наши дни, защото се казвало: „… страна, която вече не е нито моя, нито твоя“ — заради вегианците. Когато посочих, че по времето на Сеферис не е имало вегианци, Фил възрази, че поезията съществувала вън и независимо от времето и пространството и че означавала само това, което откривал в нея читателят. Имах и други доводи да не се съглася, един от които бе, че никога не съм вярвал литературата да разполага с лиценз за неограничено пътешествие във времето, нито пък трябва да бъде възприемана като преносител на универсален мироглед.
Това е нашата родина. Готите, хуните, българите, сърбите, франките, турците и в последно време вегианците никога не са успявали да ни я отнемат. Хора, които съм надживял. Атина и аз се променяхме заедно. Виж континентална Гърция е друго, за мен тя остава непроменена. Опитайте се да я завладеете и моите клефети ще се окопаят по хълмовете като някакви дребни хтонически пратеници на отмъщението. Все някога ще си идете, а хълмовете на Гърция ще останат, непроменени, обгърнати в миризмата на печено козе, примесена с уханието на кръв и вино, с вкус на подсладени бадеми, нощем разрошвани от хладния вятър, а денем щръкнали под яркосиньото небе, което е като око на надвесено божество. Докоснете ги, ако смеете.
Тук черпя живителна сила всеки път, когато се връщам. Долавям диханието на цялата планета. Тук си давам сметка всеки път в името на какво съм се сражавал, защо съм убивал и посипвал с бомби, защо съм прибягвал до всякакви легални и нелегални способи за да попреча на вегианците да купят Земята. Тук се проваляха всички гнусни заговори на емигрантското правителство на Талер. Това е, заради което карах хиляди да вършат онова, което смятах за справедливо, макар и под друго име, а сетне създадох огромна послушна цивилна машина, с чиято помощ да управлявам цялата планета — това е което обяснява Изкуства, Паметници и Архиви. От тук можех да воювам за да запазя малкото, което все още е останало непокътнато, докато изчаквах следващото разбъркване на картите.
Заканите за мъст, които Радпол непрестанно отправяше, бяха изплашили не само емигрантите, но и самите вегианци. Изглежда не си бяха давали сметка, че потомците на онези, които бяха преживели ужасите на Тридневната война, нямаше да предадат без бой най-примамливите райони от бреговата линия за вегиански курорти, нито пък биха се примирили синовете и дъщерите им да работят в тези курорти. Не бяха съгласни дори да развеждат любопитните вегиански туристи сред руините. Ето защо Службата е като работа в чужда държава за повечето от членовете на персонала.
Преди години изпратихме призив до всички наши потомци, обитаващи колониите на Марс и Титан да се завърнат, за да възродят Земята, но никой не го последва. Те бяха закърнели там горе, изнежени от съжителството с една цивилизация, която е съществувала много преди нашата да се появи. Изгубили бяха своята идентичност. Бяха ни изоставили.
Ала от друга страна, де юре те бяха Земното правителство, избрано по напълно легален начин от емиграционното мнозинство — а може би и де факто, ако въобще се стигнеше до това. Сигурно. Все пак се надявах да не става никога.