От половин столетие живеехме в нещо като примирие. Нямаше нови вегиански курорти, а също и нови атаки на фанатизираните формирования на Радпол. Нямаше го вече и Завръщенството. Скоро събитията можеха да вземат нов обрат. Усещаше се във въздуха — ако Миштиго наистина бе дошъл на разузнаване.
И така аз се върнах в Атина през един мрачен, студен и дъждовен ден, в един град, съвсем наскоро преживял поредните конвулсии на земните недра; с нерешен въпрос в главата и рани по тялото, но все пак донякъде освежен. Националният музей си беше на старото място, между Тошиса и Василеос Ираклиу, Акрополът бе по-разрушен отколкото го помнех, а „Гардън Алтар Ин“ — бившият Кралски дворец — се издигаше в североизточния край на Националната градина, точно срещу площад Синдагма, малко пораздрусан, но иначе съвсем готов да приема гости.
Влязохме и запазихме стаи.
Като Пълномощник по Изкуствата, Паметниците и Архивите, аз разполагах с особени привилегии. Тук държах постоянен апартамент — номер 19.
Не беше такъв, какъвто го оставих. Беше почистен и подреден.
На малката метална плочка на вратата беше изписано:
„В този апартамент се е намирал щабът на Константин Карагьозис по време на основаването на Радпол и организирането на Въстанието на завръщенците“.
Вътре, върху таблата на леглото, имаше друга метална плочка с надпис:
„Леглото, в което е спал Константин Карагьозис“
Още една подобна плочка бе поставена на стената в гостната. На нея пишеше:
„Петното на тази стена е от бутилка вино, запратена през стаята от ръката на Константин Карагьозис, при отпразнуване бомбардировката на Мадагаскар“
Ако искате ми вярвайте.
„Константин Карагьозис е седял в това кресло“, настояваше друга табелка. Направо ме беше страх да вляза в спалнята.
Късно същата нощ излязох да се разходя по мокрия от дъжда паваж из почти пустия град, а спомените ми за миналото и мислите за настоящето бяха като две могъщи реки, които се срещат. Оставих другите да спят дълбоко, спуснах се по широкото стълбище на „Алтар“, спрях, за да разгледам по-внимателно надписа от надгробното слово на Перикъл — „За великите хора гробница е цялата Земя“ — там, върху едната стена на Мемориала на Незнайния войн, плъзнах за миг поглед по яките ръце на древния войник, положен в пълно бойно снаряжение в своето погребално ложе, цялото от мрамор и украсено с барелефи, ала въпреки това почти топло при докосване — а след това продължих, минавайки покрай Леофорос Амалиас.
Вечерята беше чудесна — узо, гювеч, кокинели, яурти, „Метакса“, изобилие от черно кафе и Фил, който се счепка с Джордж за еволюцията.
— Не забелязваш ли как неусетно в живота ни започна да се смесва мит и действителност?
— За какво говориш? — попита Джордж, като нагласи с типично движение очилата си за да вижда по-добре.
— Говоря за това, че когато човечеството е напускало мрака, то е взело със себе си всички легенди, митове и предания за мистични същества. Сега ние отново се спускаме в същия този мрак. Живителната сила отслабва и намалява с всеки изминал ден, непрестанно наблюдаваме примери за обратна еволюция към същите тези първични форми, дълго време съществували само като неясни видови спомени…
— Дрънкаш небивалици, Фил. Живителна сила? В кой век си мислиш, че сме сега? Говориш така, сякаш всичко живо е обхванато в един неразделен, разумен организъм.
— Така е.
— Докажи ми го, ако обичаш.
— В твоя музей си поставил скелети на три сатира и снимки на живи екземпляри, които обитават планините на тази страна. Има сведения за съществуването на кентаври, чували сме за цветя-вампири и крилати коне. Моретата гъмжат от гигантски змии. Из небето се носят донесени от друга планета паякоиди. Чувал съм очевидци да се кълнат, че са виждали дори Черното чудовище от Тесалия, което поглъщало хората заедно с костите, и какви ли не още легенди, които се превръщат в действителност.
Джордж въздъхна.
— Примерите, които изброи, не доказват нищо друго, освен че в цялото безкрайно многообразие на животинския свят могат да се появят всякакви, дори най-мистични форми, стига да възникнат подходящите за целта условия в обкръжаващата среда. Съществата, за които говориш не са нищо друго освен мутации, зародили се в непосредствена близост до Горещите зони. Такова място има и сред хълмовете на Тесалия. Дори и самото Черно чудовище да нахлуе сега през вратата, яхнато от някой сатир, пак няма да си променя становището по въпроса.