Червената перука обърна глава и понечи да възрази нещо.
— Никакви спорове! Продължавай! Ако ти е мил животът!
Така и направиха. Всички.
А двамата с Хасан се спотаихме зад гигантската скара и зачакахме. Тълпата се търкаляше право към нас.
Ето че ни удари първата вълна и ние започнахме да убиваме. Намирахме се в тясната част на едно триъгълно разширение, зад което пътят се разклоняваше. Отляво имаше някаква димяща яма, отдясно — гъста горичка. Убихме трима, още неколцина лежаха окъпани в кръв и едва тогава другите отстъпиха, прегрупираха се и започнаха да ни заобикалят.
Опрели гръб в гръб, отбивахме атаките им от две посоки.
— Само един от тях да има пистолет и сме свършени, Караги.
— Зная.
Някакъв получовек се надяна с писък на меча в ръката му. Хасан запрати друг, който можеше да бъде брат на убития, в димящата яма.
Вече ни заобикаляха отвсякъде. Не можах да отбия едно острие и то ме промуши в рамото. Друго се заби в бедрото ми.
— Назад, глупаци такива! Казвам ви да се махате, мутанти проклети!
И те наистина го направиха, отдръпвайки се извън обсега на оръжията ни.
Човекът, който им беше извикал, сигурно не надвишаваше метър и половина. Долната му челюст се движеше съвсем като на панти, сякаш беше кукла, зъбите му бяха квадратни като домино — всичките черни и все потракваха, докато говореше.
— Да, Прокрусте — чух някой в тълпата да казва.
— Донесете мрежите! Искам ги живи! Не ги доближавайте! И без това платихме твърде скъпо!
Мореби стоеше до него и хленчеше:
— … не знаех, че ще стане така, господарю.
— Млък! Ах ти, нещастен миризлив изтърсак! Заради теб изгубих най-добрите си хора!
— Ще ги нападнем ли? — попита Хасан.
— Не, но бъди готов да разрежеш мрежата, когато я донесат.
— Хубаво е, че искат да ни оставят живи.
— Мисля, че изпратихме достатъчно от тях в пъкъла, за да си изгладим пътя. Освен това все още стоим здраво на краката си и държим мечовете. Какво повече да искаме?
— Ако ги нападнем, ще убием поне още трима-четирима. Изчакаме ли, ще ни овържат в мрежата и тогава ще ни довършат.
— Какво значение, след като скоро ще сме мъртви? По-добре да почакаме. Докато дишаме, съществува някаква, макар и нищожна вероятност събитията да потекат в друга посока.
— Както кажеш.
Скоро те намериха мрежа и я запокитиха върху нас. Успяхме да промушим още трима, преди да ни затегнат в примката. Вързаха здраво въжетата и чак тогава се приближиха към нас.
Почувствах, че някой изтръгва меча от пръстите ми. После ме ритна. Беше Мореби.
— Сега ще умрете, както умират малцина — рече той.
— Останалите избягаха ли?
— Не за дълго — отвърна той. — Ние ще ги проследим, открием и върнем обратно.
Изсмях се.
— Губиш — рекох. — Ще ви се изплъзнат.
Той ме ритна отново.
— Това ли са прословутите ви обичаи? — попитах аз. — Нали Хасан успя да победи Мъртвецът?
— Чрез измама. Жената хвърли светеща ракета.
Прокруст се доближи за да наглежда мъжете, които пристягаха въжетата.
— Предлагам да ги отнесем в Долината на спящите — рече му Мореби, — където ще мога да поработя върху тях, за да ги съхраним в подходящ вид за следващото празненство.
— Хубаво — кимна Прокруст. — Да бъде направено.
Хасан изглежда бе използвал краткия им разговор за да промуши ръка между примките на мрежата, защото неочаквано се пресегна и ноктите му се впиха в крака на Прокруст.
Прокруст го изрита няколко пъти, после и мен, за да сме квит. Едва след това почеса разранения си прасец.
— Хасан, защо го направи? — попитах аз след като Прокруст се отдалечи и нареди да бъдем окачени на заострените прътове, подредени край скарата, за да ни носят по-лесно.
— Надявах се, че под ноктите ми все още има метацианид — обясни той.
— Че как е попаднал там?
— От куршумите в колана ми, Караги, които те пропуснаха да вземат. Острих си ноктите на тях за да ги напълня с отрова.
— Аха! Значи затова одраска Мъртвецът още в началото на схватката…
— Да, Караги. След това трябваше само да остана жив докато той падне.
— Хасан, ти наистина си образцов убиец.
— Благодаря ти, Караги.
Окачиха ни на прътовете, както си бяхме омотани в мрежата. По заповед на Прокруст четирима от мъжете ни понесоха.
Мореби и Прокруст застанаха начело на процесията и постепенно потънахме в нощта.
Докато следвахме тясната, виеща се пътечка, светът около нас бавно се променяше. Винаги е така, когато доближавате някоя Гореща зона. Същото е като да се движите назад през геологическите епохи.
Първи се промениха дърветата. Гората ставаше все по-влажна, отначало иглолистна, сетне широколистна, а накрая всичко беше покрито от грамадни папрати, през клоните на които надничаха същества с блестящи, жълти очи. Високо над нас се виждаха звездите, опънати като пъстър гоблен над короните на дърветата. Крясъци, които биха могли да са птичи, ако не завършваха с ръмжене, отекваха из околните хълмове. Недалеч пред нас някаква тъмна сянка пресече пътеката.