Малко по-нататък дърветата наоколо се смалиха в шубраци, а празното пространство между тях взе да се разширява. Растителността тук се отличаваше коренно от онази край селото. Стъблата на дърветата бяха сгърчени като змии, клоните им приличаха на зловещо прекършени пръсти, а под повърхността изпъкваха пипаловидните сенки на корените. Дребни, невидими животинки се разбягваха с шумолене от светлината на електрическия фенер, който размахваше Мореби.
Завъртях не без усилие глава и забелязах слабо, пулсиращо сияние, точно на границата на видимия спектър. Идваше отпред.
Корените под краката ни ставаха все по-гъсти и изпъкнали. Сгърчваха се, когато носачите стъпваха отгоре им.
Дърветата се смалиха до съвсем малки папрати. Не след дълго и те изчезнаха. Изместиха ги някакви кървавочервени лишеи, които покриваха камъните и близките скали и излъчваха бледа луминисцентна светлина.
Вече не се чуваха животински звуци. Постепенно се възцари пълна тишина, ако се изключеше пъхтенето на четиримата носачи, приглушените стъпки на групата и рядкото металическо потракване, когато пушката на Прокруст се удряше в някой издаден камък.
В поясите си, носачите бяха затъкнали криви ножове. Освен няколкото ками Мореби беше въоръжен и с малък пистолет.
Пътеката изви рязко нагоре. Един от носачите тихо прокле. Покривалото на нощта лекичко се повдигаше, краищата му се обагриха в розова мараня, прозрачна като струйка цигарен дим. Високо, много високо над нас, месечината беше засенчена от тъмните очертания на паякоид.
Изведнъж Прокруст падна.
Мореби се притече да му помогне, но Прокруст се олюля и се подпря на него.
— Какво ви е, господарю?
— Вие ми се свят, не си усещам краката… Вземи пушката. Нещо ми натежа.
Хасан се изкиска.
Прокруст извърна лице към него и го загледа с увиснала челюст.
Сетне се строполи.
Мореби тъкмо бе поел оръжието и ръцете му бяха заети. Носачите ни захвърлиха доста безцеремонно и се завтекоха към Прокруст.
— Някой да има вода? — промълви той и затвори очи.
Повече не ги отвори.
Мореби опря ухо на гърдите му и поднесе перестата част на жезъла си към ноздрите му.
— Мъртъв е — обяви накрая.
— Мъртъв?
Носачът, чието тяло беше покрито с люспи, избухна в ридания.
— Мъртъв е — повтори Мореби — и сега аз съм ваш предводител, докато бъде избран новият вожд. Увийте тялото му в наметките си. Пренесете го върху онази плоска скала отпред. Тук не идват животни и трупът му ще остане невредим. Ще го вземем на обратния път. Сега обаче, трябва да доведем докрай възмездието срещу тези двамата. — Той махна с жезъла. — Долината на спящите вече е близо. Глътнахте ли хапчетата, които ви раздадох?
— Да.
— Да.
— Да.
— Да.
— Добре. Свалете си наметките и го увийте.
След като изпълниха нареждането, носачите ни вдигнаха отново и ни понесоха към билото, отвъд което пътеката се спускаше към флуоресциращата, обсипана с тъмни петна клисура. Огромните скали, извисяващи се над нея приличаха на лумнали огньове.
— Ей това долу — казах аз на Хасан, — ми описа моят син като мястото, където нишката на моя живот пресичала някакви горящи камъни. Предсказа също и че ще се срещна с Мъртвецът, макар че съдбата отреди ти да го победиш. В съня недвусмислено се сочело, че това е едно от местата, където бих могъл да намеря смъртта си.
— Който падне в пъкъла обикновено го пекат — рече философски Хасан.
Когато стигнахме дъното на клисурата носачите ни поставиха върху камънаците.
Мореби вдигна предпазителя на пушката и отстъпи назад.
— Освободете гърка и го завържете за колоната. — Той махна с оръжието.
Носачите ме изправиха до каменната колона и завързаха грижливо ръцете и краката ми. Камъкът зад мен беше гладък, влажен и смъртоносен, без да му личи.
По същия начин постъпиха и с Хасан, който се озова на осем стъпки от мен.
Мореби нагласи фенера така, че да ни озарява в жълтеникав полукръг. Четиримата коритяни бяха като статуи на демони край него.
Той се усмихна и подпря пушката на каменната стена до него.
— Това е Долината на спящите — рече ни той. — Тези, които заспят тук, никога не се пробуждат. Така месото им се съхранява непокътнато и ни осигурява нужните провизии за години напред. Преди да си тръгнем обаче… — очите му се спряха върху мен. — Видя ли къде оставих пушката?