— Ти си Номикос! — възкликна една изумително красива девойка, загледана в бузата ми. — Винаги съм мечтала да…
Стисна ръката й, поднесох я към устните си, произнесох с любезен тон: — Само че все лош късмет, нали? — и я пуснах.
— Е, какво ще кажеш? — обърнах се към Грабер. — Измъкни ме от тук за нула време, зная че умееш да разговаряш така оживено, та никой няма да посмее да ни прекъсне. Съгласен? Потегляме ли?
Той кимна малко объркано.
— Хиляди извинения, мили дами, веднага се връщам.
Той се понесе из залата, провирайки се в теснините между постоянно менящите се групи. Високо над нас се полюшваха свещници, наподобяващи гигантски замръзнали спътници. Звуците на телинстрата — полуинтелигентна еолска арфа — отекваха в стените като нежния звън на ледени висулки. Присъстващите бръмчаха и пъплеха край нас досущ като прословутите насекоми от сбирката на Джордж Емет, ние заобикаляхме рояците, крачехме неуморно и бъбрехме за каквото ни падне. Все пак не смачкахме никого от настъпените.
Нощта беше топла. Мъжете носеха леки като пера черни униформи, както изискваше от тях протоколът от Службата. Онези, които не носеха черни униформи, не бяха персонал.
Доста неудобни, въпреки че бяха леки, черните униформи бяха украсени със зелено-синьо-сивия герб на Земята, около десет сантиметра в диаметър, поставен над лявата гърда, а отдолу се мъдреше символът на министерството, към което принадлежаха и знакът за заемания ранг. В дясно имаше достатъчно място за всички останали отличия, с които би им хрумнало да се кичат — повечето дело на известното с богатото си въображение Бюро по Наградите, Отличията, Медалите, Ордените и Хералдиката (съкратено БНОМОХ). Още след първите десет минути почувствах, че якичката ми се превръща в гарота.
Присъстващите дами носеха, или не носеха, каквото намираха за подходящо, обикновено нещо ярко, акомпанирано с пастелни синтетични тонове (освен ако не бяха персонал) защото в такъв случай пак според вездесъщия протокол трябваше да се пакетират в къси черни униформи със здраво закопчани якички. Затова пък по-лесно се различаваха кучетата от стадото.
— Чух, че Дос Сантос бил тук — рекох.
— Така е.
— Защо?
— Нито зная, нито ме е грижа.
— Тц-тц. И какво стана с твоята прословута политическа съвест? В Отдела по Литературна критика много си падаха да те цитират.
— На моята възраст уханието на смъртта става все по-осезаемо с всяка нова среща.
— А уханието на Дос Сантос?
— Той не ухае, а мирише.
— Чух, че наел един наш бивш служител — от времето на Мадагаскарската криза.
Фил завъртя глава и ме погледна изненадано.
— Новините стигат ужасно бързо до теб. А, вярно, приятели сте с Елен. Да, Хасан е тук. Горе при Дон е.
— И чия греховна душа ще освободи от бремето на ежедневието този път?
— Както вече споменах, нито зная нито ме е грижа.
— Някакви предположения?
— Нищо конкретно.
Гората от лица внезапно се разреди и аз грабнах една чаша с ром и още нещо от подноса, който ни следваше упорито от известно време насам.
— Уф, чудесно! Нещо за пиене, Фил?
— Нали каза, че бързаш?
— Така де, но ми се щеше да обмисля положението.
— Добре, добре. Вземи ми една синткола.
Намигнах му и му подадох чашата. После, докато се обръщаше, проследих погледа му, вперен някъде зад мен, към неголямото сепаре с меки, широки кресла, на едно от които се беше настанила жената, която свиреше на телинстрата. До нея директорът Лорел Сандс димеше с лула…
Сега е моментът да кажа, че лулата е един от най-интересните аспекти в личността на Лорел. Тя е оригинален „Миршхаум“ и в целия свят трябва да има само още няколко такива. Що се отнася до всичко останало свързано с Лорел, функцията му може да се оприличи на нещо като анти-компютър — тъпчем го с всякаква внимателно и грижливо събирана информация, цифри и статистически данни, а той ги превръща в боклук. Проницателни черни очи, мъчително муден маниер на общуване, докато те фиксира с поглед, невероятна оскъдица на жестове, но иначе достатъчно щедър, когато реши да разреже въздуха с ръка или да боцне някоя въображаема госпожица с мундщука на лулата си; посребрени слепоочия и тъмна коса, с изпъкнали скули и цвят на кожата, който се слива с оттенъка на туидовия му костюм (ненавижда Черните униформи), освен това притежава отвратителния навик непрестанно да пъчи напред долната си челюст, почти винаги повече, отколкото би било поносимо за присъстващите. Той е политически емисар изпратен от Земното правителство на Талер и приема работата си доста на сериозно, като дори си позволява периодични язвени кризи, за да убеди както себе си, така и околните в това, че се е посветил всецяло на задълженията си. Той е най-интелигентният човек на Земята. Той е мой началник. Освен това е един от най-добрите ми приятели.