Не отговорих.
— Надявам се червата ти да стигнат до там, Пълномощнико. Всъщност, ще проверя лично дали е възможно. — Той извади най-дългия нож от пояса си и се приближи към мен. Четиримата получовеци го следваха отблизо. — Кой според теб има по-дълги черва? Ти, или арабинът?
И двамата не отвърнахме.
— Ей сега ще ви дам възможност да го узнаете! — произнесе той със стиснати зъби. — Ти първи!
Той дръпна ризата ми и я разряза с ножа отпред.
После завъртя бавно острието на ножа само на сантиметър пред корема ми като изучаваше внимателно лицето ми.
— Страх те е — рече. — Криеш го, но скоро ще се издадеш… Погледни ме! — изкрещя ядосано той. — Ще те промуша с него съвсем бавно. В някой от идните дни ще обядвам с теб. Как ти се струва това?
Изсмях се. Моментът си заслужаваше.
Лицето му се сгърчи, после за миг се отпусна и придоби озадачен вид.
— Да не си откачил от страх, Пълномощнико?
— Пера, или олово? — попитах го аз.
Изведнъж разбра какво искам да кажа. Понечи да отвърне и тогава чу свличащите се камъни само на десетина метра зад него. Главата му се завъртя в тази посока.
Прекара последните няколко секунди от живота си в писък, докато огромното туловище на Бортан го прикова към земята и главата му беше изтръгната от раменете.
Моят цербер беше пристигнал.
Коритяните нададоха уплашени викове, защото очите му бяха като горящи въглени, а зъбите му като наточен трион. Главата му се издигаше над земята на височина колкото човешки бой. Те размахаха мечове и го заудряха, но тялото му бе като бронирана машина. Поне четвърт тон тежеше моят Бортан… питам се, дали него не е имал пред вид Алберт Пейсън Терхун в книгата си.
Грамадното куче се позабавлява около минута и когато привърши, наоколо имаше само мърша и нито един жив коритянин.
— Какво е това? — попита Хасан.
— Кутрето, което открих в една захвърлена в морето раница. Моето куче — Бортан.
На рамото му имаше неголяма рана. Не беше от последния бой.
— Първо ни е потърсил в селото — продължих аз — и те са се опитали да го спрат. Много коритяни са загинали днес.
То изтича при нас и ме облиза по лицето. Размахваше опашка, издавайки нежни скимтящи звуци и подскачаше радостно наоколо досущ като кутре. Отново вдигна лапи и ме облиза по лицето. После се върна при труповете и продължи да ги разкъсва.
— Хубаво е човек да има куче — отбеляза Хасан. — Винаги съм обичал кучетата.
Бортан го душеше докато казваше последното.
— Върна се значи, мръсен стар пес — рекох му аз. — Не знаеш ли, че всички кучета са измрели?
Той отново помаха с опашка, приближи се и ме близна по ръката.
— Жалко, че не мога да те почеша зад ушите. Нали знаеш колко обичам?
Той помаха с опашка.
Помръднах със завързаната си ръка и го погледнах с надежда. Бортан гледаше надолу и влажният му нос потрепваше.
— Ръцете, Бортан. Трябва да си освободя ръцете. Затова са нужни други ръце. Намери ги и ги доведи тук.
Той вдигна една откъсната, въргаляща се наблизо ръка и ми я донесе. Остави я в краката ми и махна с опашка.
— Не, Бортан. Живи ръце. Приятелски. Ръце, които да ме развържат. Нали ме разбираш?
Той ме близна по ръката.
— Върви и намери ръце, които да ме освободят. Които са си на мястото и могат да мърдат. Сега, бързо! Върви!
Той се обърна, отдалечи се колебливо, спря, погледна ме и продължи по пътеката.
— Дали разбира? — попита Хасан.
— Мисля, че разбира. Мозъкът му не е като на обикновено куче, а и е живял много много години, та е събрал предостатъчно мъдрост.
— Тогава, да се надяваме, че ще открие някого преди да заспим.
— Да.
Стояхме завързани, а нощта беше студена.
ГЛАВА 12
Чакахме дълго. Накрая изгубихме представа за времето.
Мускулите ни се свиваха от болезнени крампи. Телата ни бяха покрити със засъхнала кръв и безчислени рани. Целите бяхме в ожулвания. Очите ни лепнеха от умора и недоспиване.
Висяхме, а въжетата се врязваха в крайниците ни.
— Как мислиш, нашите стигнали ли са до селото?
— Осигурихме им добра преднина. Мисля, че имат шанс.
— Винаги е трудно да се работи с теб, Караги.
— Зная. И аз чувствам същото.
— …като онова лято, когато гниехме в тъмницата на Корсика.
— Аха.
— …или маршът към Чикагската станция, след като изгубихме цялата си екипировка в Охайо.
— Да, това беше лоша година.
— Все в такива истории се забъркваш, Караги. „Роден да дърпа опашката на тигъра“ — изрецитира той. — Така наричат моите хора такива като теб. Много е трудно да те следва човек. Аз самият предпочитам дебелата сянка, книга с хубава поезия, моя чибук…