— Шшшт! Чух нещо!
До ушите ни достигна тропот на копита.
Зад светлината от прекатурения фенер се появи един сатир. Приближаваше ни с уплашени движения, очите му се стрелкаха често-често между мен и Хасан.
— Помогни ни, дребно рогато същество — рекох аз на гръцки.
Той се приближи предпазливо. Забеляза кръвта и разчленените коритяни.
Обърна се, готов да побегне.
— Върни се! Трябваш ни! Това съм аз, гайдарят!
Той спря, погледна ме отново, с треперещи ноздри и настръхнали уши.
После се върна, а докато минаваше край касапницата, на съвсем човешкото му лице се изписа болезнено изражение.
— Ножът. В краката ми — посочих му го с очи. — Вдигни го.
Изглежда хич не му се нравеше идеята да докосва нещо, създадено от човека, особено оръжие.
Изсвирих последните тонове от моята мелодия.
Очите му се напълниха със сълзи. Той ги обърса с опакото на косматата си китка.
— Вдигни ножа и прережи въжетата. Вдигни го. Не така, ще се порежеш… От другия край… Да.
Най-сетне го улови за дръжката и ме погледна. Размърдах дясната си ръка.
— Въжетата. Прережи ги.
Послуша ме. Отне му двадесет минути, а по китките ми останаха кървави ивици. Наложи се да ги извъртя, за да не ми пререже вените. Но все пак успя да ме освободи и отново ме погледна въпросително.
— А сега ми подай ножа. Аз ще се погрижа за останалото.
Той положи ножа в протегнатата ми ръка.
Стиснах го. Само след миг бях свободен. После освободих и Хасан.
Следващия път, когато го потърсих с очи, сатирът беше изчезнал. Някъде отдалеч долетя шум от трескаво блъскащи копита.
— Дяволът изглежда ми е простил — прошепна Хасан.
Отдалечихме се колкото се може по-бързо от Горещата зона, заобиколихме селото на коритяните и продължихме на север докато излязохме на пътеката за Волос. Дали Бортан бе срещнал сатира и по някакъв начин го бе принудил да се приближи до нас или съществото случайно ни бе намерило и си бе припомнило мелодията, която им изсвирих, никога нямаше да узная. Така или иначе Бортан не се появи и аз реших, че вероятно става въпрос за второто.
Най-близкият приятелски град беше Волос, вероятно на около двадесет и пет километра на изток. Ако Бортан бе поел към този град, където немалко хора — мои близки и роднини — щяха да го разпознаят и да го свържат с мен, тогава едва ли щеше да се появи в близките часове. Когато го изпращах да дири помощ осъзнавах, че сме в безнадеждно положение. Сега знаех, че рано или късно ще открие следите ни и ще ни последва. Продължихме по пътеката без да забавяме ход, изпълнени с желание да се отдалечим час по-скоро от опасното място.
След около десетина километра и двамата залитахме от умора. Нямаше съмнение, че не бихме могли да продължим по-нататък без почивка и затова започнахме да се озъртаме за някое закътано местенце.
Най-сетне познах един стръмен, скалист хълм, по който бях изкарвал козите на паша като малък. Някъде към горния му край имаше схлупена овчарска колиба, сравнително суха и рядко обитавана. Дървената й порта беше съвсем прогнила, но все още вършеше работа.
Измайсторихме си легла от изсушена трева, подпряхме портата с камъни и се изтегнахме. След секунда Хасан хъркаше оглушително. Аз издържах още малко — замислен над събитията от последните двайсет и четири часа — и в този момент осъзнах, че от всички дребни житейски удоволствия — глътка прясна вода, когато си жаден, или алкохол, ако не си, секс или цигара след продължително въздържание — нито едно не можеше да се сравни със съня.
Сънят е най-хубавото…
Все ми се струва, че ако нашата група бе избрала обиколния маршрут през Ламия за Волос — покрай брега — всичко това нямаше да се случи и Фил щеше да е жив и днес. Не мога да го твърдя със сигурност, и сега, когато се връщам в спомените си към онези мигове, не бих могъл да определя как трябваше да се подредят събитията за да избегнем всички сполетели ни нещастия. Силите на разрушението вече бяха изпратили неуморните си легиони сред руините, с вдигнати мечове…
Добрахме се до Волос едва на следващия ден следобед, изкачихме Пелион и стигнахме Портария. Отвъд дефилето се простираше Макриница.
Там открихме другите.
След като ги довел в Макриница, Фил поръчал бутилка вино и един екземпляр от неговия „Освободеният Прометей“, а след това се усамотил.
На сутринта Даяна го намерила, усмихнат и изстинал.
Построих му клада сред кедровите дръвчета близо до разрушената църква, защото знаех, че не желае да бъде погребан. Полях я с бензин, ароматични треви и продължих да трупам сухи съчки, докато стигна два пъти човешки бой. Тази нощ, докато гореше, аз щях да кажа последно „сбогом“ на още един приятел. Струваше ми се, като поглеждах назад във времето, че целият ми живот беше само безкрайна серия от пристигания и отпътувания. Моята роля бе да казвам „здравей“ и после „сбогом“. Единствено Земята оставаше непроменена…