По дяволите.
Същия следобед придружих останалите от групата до Пагасея, пристанището на древния Йолк, разположено на полуострова срещу Волос. Спряхме в сенките на бадемовите дръвчета на хълма, откъдето се разкриваше великолепна гледка към морето и скалистия бряг.
— Точно от това място са потеглили аргонавтите за да търсят Златното руно — обясних аз без да се обръщам конкретно към някого.
— Кои са били? — попита Елен. — Чела съм тази легенда като ученичка, но отдавна съм я забравила.
— Херакъл, Тезей, певеца Орфей, Асклепий, а също синовете на Северния Вятър, капитанът Язон, който бил отгледан от Кентавър, Херон — чиято пещера е горе в планината Пелион.
— Наистина?
— Ще ти я покажа някой път.
— Добре.
— Тук също така са се сражавали боговете и титаните — добави Даяна, застанала от другата ми страна. — Нали титаните изтръгнали планината Пелион и я струпали върху Оса, за да нападнат Олимп?
— Така се казва в легендата. Но боговете били благосклонни и възстановили околностите в първоначалния им вид след края на кървавата битка.
— Платна — рече Хасан и посочи с ръка към морето.
Погледнах натам и забелязах мъничко бяло петънце на хоризонта.
— Да, това място все още се използва за пристанище.
— Може да е някой кораб с герои — рече Елен, — завръщащи се с поредното руно. Какво са правили с това руно всъщност?
— Не руното е важно — отвърна Червената перука, — а добиването му. Знае го всеки добър разказвач. Предполагам, че в края на краищата жените са го използвали за да си изплетат дрехи. Нали все такава роля им се отрежда — да събират трохите след всяко приключение.
— Нямаше да ти отива на косата, скъпа.
— На твоята също, малката.
— Мога да я променя. Не така лесно, както ти, разбира се…
— Отвъд залива — продължих аз по-високо — е разрушената византийска църква, която след около две години ще бъде реставрирана напълно. На това място са се венчали Пелий, също един от аргонавтите и морската нимфа Тетида. Може би сте чувала историята на това празненство? Били поканени всички, освен богинята на раздора, но въпреки това тя дошла и хвърлила една златна ябълка. Парис решил, че тя принадлежи на Афродита и така съдбата на Троя била предрешена. Нещастният Парис, взел прибързано решение! Ах, винаги съм казвал, че в тази страна има прекалено много легенди.
— Колко дълго ще останем тук? — попита Елен.
— Бих искал да прекараме още няколко дни в Макриница — отвърнах. — После ще се отправим на север. Какво ще кажете да прекараме още седмица в Гърция и после да отскочим до Рим?
— Не — отряза Миштиго, който седеше на един камък и бърбореше на джобната си машинка. — Обиколката приключи. Това е последната спирка.
— Защо?
— Стига ми толкова. Искам да се връщам у дома.
— Ами книгата ти?
— Каквото ми трябваше, получих го.
— И какво получи?
— Ще ти изпратя екземпляр с автограф, когато излезе. Времето ми е ограничено, а и без това натрупах достатъчно материал. Всичко, което ми е нужно. Тази сутрин се свързах с Порт — довечера скутерът ще е тук. Вие можете да продължите където си щете, но аз приключих.
— Нещо не е наред ли?
— Не, всичко е наред, просто време е да си вървя. Чака ме много работа.
Той се изправи и протегна крайници.
— Оставям ви, трябва да си прибирам багажа. Хубава е страната ти, Конрад, въпреки… Ще се видим на вечеря.
Обърна се и заслиза надолу по хълма.
Направих няколко крачки, спрях и го изпроводих с поглед.
— Чудя се какво ли значи това? — помислих на глас.
Някой изсумтя зад мен.
— Той умира — произнесе едва чуто Джордж.
Синът ми, Язон, който беше пристигнал тук няколко дни преди нас, си беше заминал. Съседите ми разказаха, че отпътувал за Хадес предната вечер. Нощта преди това местният патриарх бил разбуден от тропот — някакъв страшен цербер удрял с лапа по вратата му, а после го отвлякъл в мрака.
Всички мои роднини настояваха да им гостувам на вечеря. Дос Сантос все още събираше сили, Джордж се грижеше за раните му и смяташе, че няма да се наложи да го транспортираме до Атинската болница.