Двамата с Касандра се настанихме в тази вила на Вълшебния остров. На нея й харесва тук. На мен също. Тя няма нищо против неопределената ми възраст. Което е чудесно.
И точно тази сутрин, докато си лежахме на плажа и зяпахме Слънцето да гони звездите, аз се обърнах към нея и й казах, че това ще бъде огромна и тежка работа с безброй главоболия и хиляди предпоставки да пипна някоя по-големичка язва.
— Не, няма — отвърна ми тя.
— Не подценявай неизбежното — възразих аз.
— Нищо не подценявам.
— Касандра, ти си непоправима оптимистка.
— Не съм. Още предния път ти казах, че те чакат премеждия, а ти въобще не ми повярва. Този път чувствам, че всичко ще бъде наред. Това е всичко.
— Вярно, че беше точна в предположенията си, но все още мисля, че подценяваш онова, което предстои.
Тя скочи и удари в пясъка с пета.
— Никога не ми вярваш!
— Разбира се, че ти вярвам. Само че този път грешиш, мила.
Тя се хвърли в морето, моята обезумяла сирена и се изгуби в тъмните води. След известно време се появи отново.
— Добре — кимна усмихната, докато отърсваше златистите капки от косата си. — Щом настояваш.
Сграбчих я за глезена, съборих я до мен и започнах да я гъделичкам.
— Престани!
— Ей, аз ти вярвам, Касандра! Наистина! Чу ли ме? А какво ще кажеш за това? Наистина ти вярвам! По дяволите! Сигурно си права!
— А ти си един хитър каликанз… ооох!
Изглеждаше толкова красива, че аз я притеглих към себе си и я задържах, докато денят ни обгърна с меките си длани.
Което е чудесен начин да сложа край на тази история, sic12: