— Няма ги в старите регистри. Дали поради немарливост, или нещо друго — не зная.
— Давате ли си смета, че в настоящия момент на тази планета живеят над четири милиона души? Достатъчно е да прегледате регистрите за период от три до четири столетия назад и сигурно ще откриете двойници, че дори и тройници за всеки един от тях. И какво от това?
— Нищо, освен че тъкмо по този начин привлякохте вниманието ми. За мен вие сте живо олицетворение на духа на това място и също като него носите белези на не една болест. Излишно е да казвам, че не мога и да мечтая да живея толкова дълго, колкото вас, толкова по-интересни са ми душевните промени, които настъпват у една толкова видяла и преживяла личност — особено пред вид работата ви в една служба, която се занимава с историята и изкуството на този свят. Ето защо пожелах именно вие да бъдете мой водач — завърши той.
— И сега, след като видяхте каква развалина съм, мога ли да си вървя у дома?
— Конрад! — лулата се прицели в мен.
— Не, господин Номикос, съществуват и някои практически съображения. Това е опасен свят, а вие притежавате изключително висок коефициент за оцеляване. Избрах ви, защото не искам да пострадам.
Отново свих рамене.
— Добре и това го уредихме. Сега какво?
Той се засмя.
— Струва ми се, че не ме харесвате.
— Какво ви кара да мислите така? Само защото обидихте един от най-добрите ми приятели, зададохте ми куп неудобни въпроси, накарахте ме да ви стана екскурзовод и телохранител заради някаква прищявка…
— … освен това експлоатирах ваши сънародници, превърнах света ви в бордей и демонстрирах абсолютната провинциалност на човешката раса, сравнена с една галактическа култура, съществуваща от милион години…
— Не съм казал нищо нито за вашата, нито за моята раса. Говоря за вас и мен. Повтарям, обидихте приятеля ми, зададохте ми неудобни въпроси, накарахте ме да ви стана екскурзовод, за да задоволя прищявката ви.
(Познатото козе хъркане)!
— Не мислите ли, че оскърбявате сенките на Омир и Данте, като позволявате на този човек да говори от името на вашата раса?
— За момента той е най-добрият, с който разполагаме.
— Все някога ще трябва да минете и без него.
— Не е необходимо да се отнасяме с него по начина, по който го направихте вие.
— Така сметнах за правилно, инак нямаше да го сторя. Просто задавам въпросите, които смятам за нужно, а на вас оставям да решите дали се налага да отговаряте. Никой не ви принуждава да приемете новото назначение. В края на краищата, вие сте служител и за подобни въпроси трябва да се обръщате към началството си. И накрая, струва ми се, че не сте достатъчно запознат със случая, за да използвате така свободно термина „прищявка“.
Ако се съдеше по изражението на Лорел, язвата отново започна да му напомня за себе си, докато отвръщах:
— Вижте, не зная как ще го наречете — грубо отношение, или откровен разговор, или пък продукт на една по-развита култура и дали всичко това ще бъде украсено с разни термини, епитетчета и прочие. Истината е, че вие си позволявате да се държите като някаква коронована особа в кралска колония — и това хич не ми се нрави. Чел съм всичките ви книги. Дори една на дядо ви, мисля че се казваше „Риданието на Земната курва“. Всъщност, вие никога не ще можете да се мерите с него. Той притежава едно чувство, което се нарича състрадание. Всичко, което изпитвате към Фил, важи за вас двойно — в моята книга.
Това за дядо му изглежда го жегна болезнено, защото той подскочи назад, когато срещна блясъка на синьото ми око.
— Така че, можете да ми цунете лакътя — завърших аз с това, или нещо подобно, на вегиански.
Сандс не говори достатъчно добре вегиански, та не го схвана, но побърза да вдигне умиротворяващо ръце, докато се оглеждаше дали някой не подслушва разговора.
— Конрад, моля те да се държиш професионално. Срин Штиго, не е ли време да обсъдим подробностите на предстоящото пътуване?
Миштиго се ухили със синьо-зелената си усмивка.
— И да минимизираме нашите различия? — добави той. — Съгласен.
— В такъв случай, да се преместим в библиотеката, където е по-тихо и ще можем да използваме проекционната карта.
— Чудесно.
Чувствах се като войник, получил подкрепления, докато крачехме към библиотеката, защото там беше Дон Дос Сантос и той ненавиждаше вегианците, а където е Дос Сантос, неизменно го следва и Даяна, момичето с червената перука, а тя мрази всички; освен това знаех, че Джордж Емет също е горе, както и Елен — Джордж е необичайно хаплив в компанията на чуждоземци; може би Фил също щеше да намине по-късно и да пусне някой залп, а да не забравяме и Хасан — той не говори много, все си седи, пуши любимите си треви и изглежда непроницаем, но ако постоиш твърде близо до него и вдъхнеш малко от дима, хич няма да ти пука какви ги дрънкаш на околните — били те вегианци, или други.