ГЛАВА 3
Надявах се, че спомените на Хасан ще са забулени в мъгла, или ще витаят нейде из облаците.
Надеждите ми бяха попарени още щом влязохме в библиотеката. Той седеше в едно кресло и пиеше лимонада.
На възраст беше осемдесет, или деветдесетгодишен, изглеждаше на четиридесет, а го биваше за тридесет. Ето един случай, при който подмладяващата техника на Спринг-Самсър беше намерила силно податлив материал. Това не се случва често. По-точно никога. Чувал съм, че нерядко пациентите загивали от тежка анафилактична реакция, при която дори вътресърдечното инжектиране на адреналин не помагало, докато други просто преставали да стареят в продължение на петдесет-шестдесет години. В редки случаи се получавал дори обратен ефект и субектът започвал да се подмладява — но това ставало веднъж на стотина хиляди.
Видя ми се странно, че съдбата бе избрала тъкмо него.
Бяха изминали повече от петдесет години от Мадагаскарската криза, по време на която Хасан постъпи като наемник в частите на Радпол, които тогава провеждаха наказателни операции срещу талеряните. Мисля, че служеше под крилото на големия К. от Атина, който тогава го изпрати да изравни със земята компанията Риалти. И с това се справи. Една съвсем миниатюрна термоядрена бомба. Пуф. Мигновена промяна на градския пейзаж. Наричан Хасан от малцина, той е последният наемен войник на Земята.
Освен това, като изключим Фил, Хасан бе може би единственият, който все още можеше да си спомни стария Карагьозис.
Така че, вирнал брадичка и с гъбичките напред, аз се опитах да му размътя мозъка с проницателния си поглед. Но дали срещу мен се бяха изправили древни и тайнствени сили (което се съмнявах), или той бе далеч по-друсан, отколкото предполагах (напълно възможно), или просто беше забравил лицето ми (също възможно, но малко вероятно) — или пък демонстрираше професионална етика и животинска хитрост (тези двете ги притежаваше със сигурност, макар в различна степен и с акцент върху второто), така или иначе — той не показа с нищо, че ме познава, докато ни представяха.
— Моят телохранител, Хасан — обяви Дос Сантос и ни заслепи с магнезиевата си усмивка, докато аз стисках ръката, която на времето беше разтърсила света.
Все още изключително силна ръка.
— Конрад Номикос — каза Хасан и присви очи, сякаш четеше името ми от пергамент.
Познавах всички в стаята, затова побързах да взема креслото най-далеч от Хасан и през останалото време държах чашата пред лицето си — за всеки случай.
До мен седна Даяна Червената перука.
— Добро утро, господин Номикос — рече ми тя.
Махнах с чашата.
— Добър вечер, Даяна.
Висока, стройна, предимно белокожа, тя приличаше на свещ край Дос Сантос. Знаех, че носи перука, защото на няколко пъти бях виждал да се размества, разкривайки част от един невероятно интересен и грозен белег, прикрит от перчема. Неведнъж съм се питал какво представлява този белег, най-често след като хвърля котва някъде в морето и се излегна на палубата, зареял поглед сред звездите или докато изравям парчета от повредени древни статуи. Виолетови устни — татуирани, мисля — никога не съм ги виждал да се усмихват; добре оформени лицеви мускули, сигурно защото все стиска зъби и едно миниатюрно „v“ между веждите й от постоянното мръщене. Почти не помръдва с устни докато говори с характерния си, насечен маниер. Да ме убият не знам на колко години е. Някъде над тридесет.
Двамата с Дон са много интересна двойка. Той е мургав, словоохотлив, пуши постоянно и не може да стои на едно място повече от минута. Тя е по-висока поне с десет сантиметра и пламти без да потрепва. Все още не зная историята на нейния живот. И сигурно никога няма да я узная.
Беше се спряла до креслото ми докато Лорел представяше Корт на Дос Сантос.
— Ти — рече.
— Аз — казах.
— …ще водиш обиколката.
— Изглежда всички го знаят, освен мен. Дали не би могла да споделиш част от знанията си по този въпрос?
— Който не знае, не значи — рече тя.
— Говориш като Фил.
— Съвпадение.
— И все пак защо?
— Защо какво?
— Защо ти? Дон? Тук? Тази вечер?
Тя докосна горната си устна с език, натисна я, сякаш изстискваше грейпфрут, или искаше да задържи думите вътре. Сетне погледна към Дон, но той бе твърде далеч за да ни чуе, а и гледаше в друга посока. Точно в момента наливаше истинска кола на Миштиго от една кристална кана. Формулата на колата беше археологическата находка на века — според вегианците. Била е изгубена по време на Тридневната война и възстановена едва преди десетина години. Междувременно навсякъде се произвеждаше синтикола, но тя изглежда не оказваше същото въздействие върху вегианския метаболизъм, както истинската. „Вторият принос на Земята към галактическата култура“ така я бе определил един от съвременните историци. Първият принос трябваше да бъде някакъв момент на социално съзряване, който вегианските философи чакаха от доста време да настъпи.