Стивън Кинг
Безсъние
ПРОЛОГ
ЧАСОВНИКЪТ НА СМЪРТТА Е НАВИТ
(I)
Старостта е остров, обграден от смъртта.
1.
Никой — най-малко доктор Личфийлд — не казваше на Ралф Робъртс право в очите, че жена му ще умре, но с времето Ралф го разбра и без някой да му казва. Месеците от март до юни се бяха запечатали в съзнанието му като шеметен, ревящ водовъртеж от събития — консултации при лекари, спешни вечерни посещения в болницата с Каролин, пътувания до болници в няколко други щата за провеждане на специални тестове (почти през целия път дотам Ралф благодареше на Бога за здравната застраховка на Каролин която покриваше разходите), посещения на обществената библиотека в Дери, където се ровеше в специализираната литература по въпроса — отначало в търсене на лечения, за които докторите може да не са се сетили, а по-късно в надежда поне за искрица светлина в мрачния тунел, хващайки се отчаяно за всяка сламка.
През тези четири месеца той сякаш вървеше като замаян из някакъв злокобен панаир, където хората на въртележките крещяха с истински ужас в гласа, залуталите се в огледалния лабиринт наистина се бяха изгубили, а уродливите създания в шатрата за „шегите на природата“ се вглеждаха в него с фалшиви усмивки и неизказан ужас в очите. Ралф започна да осъзнава истината към средата на май и с настъпването на юни разбра, че амбулантните търговци от медицинската сергия продаваха само фалшиви лекарства, а игривите звуци на калиопата1 не можеха да прикрият факта, че разнасящата се от високоговорителите мелодия е в действителност „Погребалният марш“. Това наистина беше панаир — панаир на изгубените души.
Ралф продължи да отхвърля тези ужасни видения — и още по-ужасната мисъл, спотайваща се зад тях — през дните на ранното лято на 1992, но когато юли замести юни, това най-сетне се оказа невъзможно за него. Най-силната гореща вълна от 1971 насам се спусна над централен Мейн и Дери изнемогваше под лъчите на жаркото слънце, влагата и 35-градусовите дневни температури. Градът — който и в най-добрите си времена не би могъл да се нарече оживен метрополис — сега напълно замря и точно в дните на тази жежка тишина Ралф Робъртс за първи път чу цъкащия часовник на смъртта и разбра, че в прехода от прохладната и влажна зеленина на юни до нетрепващия нагорещен юлски въздух незначителните шансове на Каролин се бяха стопили безвъзвратно. Тя щеше да умре. Може би не това лято — докторите го уверяваха, че все още има някакъв шанс, и Ралф бе сигурен, че е така — но със сигурност през тази есен или зима. Дългогодишната му спътница, единствената жена, която бе обичал, щеше да умре. Той се опитваше да отхвърли тази мисъл, гълчейки се, че е черноглед стар глупак, но в останалата без дъх тишина на тези изнурителни жежки дни чуваше цъкането навсякъде — то сякаш дори идваше от стените.
Най-силно обаче се разнасяше от самата Каролин, и когато тя обръщаше спокойното си бледо лице към него — молейки го да включи радиото, за да слуша, докато чисти зелен фасул за вечеря, или да отиде до „Червената ябълка“ и да й донесе сладолед на клечка — той разбираше, че и жена му го чува. Прочиташе го в черните й очи, отначало само когато съзнанието й бе ясно, но по-късно дори когато погледът й се замъгляваше от изпитите обезболяващи лекарства. На този етап цъкането вече бе станало оглушително; когато Ралф лежеше до нея в тези задушни летни нощи и дори най-тънкият чаршаф като че тежеше пет килограма и всички кучета в Дери виеха срещу луната, той се вслушваше в часовника на смъртта, цъкащ в Каролин, и му се струваше, че сърцето му ще се пръсне от мъка и ужас. Колко ли още ще страда тя, преди да дойде краят? А колко ли още ще страда той! И как изобщо ще живее без нея?
През този странен и тягостен период Ралф започна да прави все по-дълги разходки в горещите летни следобеди и ленивите сумрачни вечери, през повечето време връщайки се прекалено изтощен дори за да хапне нещо. Всеки път очакваше Каролин да го сгълчи за тези излети, да му каже: „Защо не престанеш, глупаво старче? Ще си докараш някой инфаркт, ако продължаваш да се щураш навън в тази жега!“ Но Каролин не казваше нищо и постепенно той проумя, че тя дори не е разбрала за разходките му. Разбира се, знаеше, че излиза. Но си нямаше и представа за километрите, които изминаваше, или че когато се прибираше, често трепереше от изтощение и бе на път да получи слънчев удар. Толкова далечно му се струваше времето, когато тя забелязваше всичко — дори и лекото преместване на пътя в косата му. Но вече не — туморът в мозъка й бе отнел наблюдателността, а скоро щеше да отнеме и живота й.