— Леле! — каза той със страхопочитание. — Туй ми напомня голямата буря през осемдесет и пета, когато половината град се наводни от оня проклет Канал! Ти помниш ли я, Ралф?
— Да — отвърна Ралф. — Да се надяваме, че и сега няма да се случи нещо подобно.
— А, няма! — каза ухилено Тригър, взирайки се в пътя през енергично движещите се чистачки. — Сега вече оправиха канализацията. Чудна стана!
От студения дъжд и топлия въздух в кабината предното стъкло се запоти. Машинално Ралф протегна пръст и нарисува нещо
[китайски йероглиф]
— Какво е туй? — попита го Тригьр.
— И аз не знам точно. Май са китайски йероглифи. Беше върху шала, който носеше Ед Дипно.
— Някак познато — каза Тригьр. След това се изхили и плясна с ръка: — Чуй това само! Единственото, което знам кажа на китайски, е му-гу-гай-пан!
Ралф се усмихна, въпреки че не му беше до смях. Мислеше за Каролин. Не можеше да мисли за нищо друго — представяше си отворените прозорци и пердетата, развяващи се като призрачни ръце, докато дъждът се лее в стаята.
— Още ли живееш в двуетажната къща срещу „Червената ябълка“?
— Да.
Тригьр отби до бордюра; гумите на камиона плиснаха струи вода наоколо. Все още валеше като из ведро. Мълнии прорязваха небето, следвани от мощни гръмотевици.
— Остани малко вътре — обади се Тригьр. — След минути поотслабне.
— Ще се оправя. — Ралф не мислеше, че нещо би могло да го задържи и секунда повече в камиона — дори и белезници. — Благодаря, Триг.
— Чакай за малко! Ще дам найлон — сложиш на главата като качулка!
— Не, няма нужда, благодаря, аз само ще…
Той не можеше да намери думи, с които да довърши изречението, и вече почти бе изпаднал в паника. Отвори рязко вратата на камиона и скочи долу, цопвайки до глезените в студената вода, която се стичаше в канавката. Махна на Тригьр, без да се обръща, и забърза по пътеката към къщата, която той и Каролин деляха с Бил Макгавърн, ровейки из джоба си за секретния ключ. Когато стигна до стъпалата към верандата, видя, че няма да му трябва — вратата беше открехната. Бил, който живееше на долния етаж, често забравяше да я заключи и Ралф предпочиташе да мисли, че и сега случаят е такъв, вместо да си представи, че Каролин е излязла да го търси и бурята я е заварила навън. Дори не искаше да допусне подобна възможност.
Влезе припряно в тъмното фоайе, трепвайки, когато поредният оглушителен гръм продъни небето, и се приближи до стълбите. Спря за момент, сложил ръка на парапета, заслушан в капките, стичащи се от подгизналите му панталони и риза върху дървения под. След това тръгна да се качва; искаше му се да хукне нагоре, но вече се беше задъхал. Сърцето му биеше силно и учестено, подгизналите му маратонки бяха като котви, които затрудняваха движенията му. Неизвестно защо Ед Дипно не му излизаше от ума. Притесняваха го онези сковани и резки врътвания на главата, които го караха да изглежда като петел, готвещ се за схватка.
Третото стъпало изскърца пронизително както винаги и отгоре се чуха забързани стъпки. Те не го успокоиха, защото веднага разбра, че не са на Каролин, и когато Бил Макгавърн се надвеси над перилата с пребледняло и разтревожено лице, надничащо изпод сламената му шапка, Ралф никак не беше изненадан. По целия път бе чувствал, че нещо не е наред, нали? Да. Но при сегашните обстоятелства едва ли можеше да нарече това предчувствие. Постепенно му бе станало ясно, че когато нещата достигнеха определена степен на влошаване, вече не можеха да бъдат поправени или променени към добро; те просто продължаваха да се влошават все повече и повече. Предполагаше, че на някакво подсъзнателно ниво винаги го е знаел. Но дори не бе подозирал колко дълъг и мъчителен може да бъде този процес на влошаване.
— Ралф! — извика Бил. — Слава Богу! Каролин получи… е, мисля, че е някакъв пристъп. Току-що се обадих на 911 да пратят линейка.
Старецът откри, че все пак може да изкачи останалите стъпала тичешком.
4.
Тя лежеше на прага на кухнята; разпиляната й коса закриваше лицето й. Ралф помисли, че в това има нещо особено ужасяващо; изглеждаше развлечена, а ако имаше нещо, което Каролин не допускаше, това бе да изглежда по този начин. Коленичи до нея и отметна косата от челото й. Кожата й бе студена като краката му в подгизналите маратонки.
— Исках да я сложа на дивана, но не можах да я вдигна сам — каза Бил притеснено. Той бе свалил сламената си шапка и нервно опипваше лентата й. — Нали знаеш, гърбът ми…