— Зная, Бил, не се тревожи — отвърна Ралф. Той подпъхна ръце под Каролин и я вдигна. Изобщо не му се стори тежка — беше лека като глухарче, чиито пухчета всеки миг ще се разхвърчат от вятъра. — Слава Богу, че си бил тук.
— Малко остана да изляза — отвърна Бил и влезе след него във всекидневната, продължавайки да опипва шапката си.
Това напомни на Ралф за стария Дорънс Марстелър с неговата стихосбирка. „На твое място не бих го докосвал повече — бе казал старият Дорънс. — Ръцете ти не се виждат.“
— Тъкмо бях тръгнал да излизам, когато чух силно тупване… сигурно от падането й… — Бил огледа притъмнялата от бурята всекидневна; изражението му бе едновременно смутено и напрегнато, очите му сякаш търсеха нещо. Изведнъж се сепна и възкликна: — Вратата! Сигурно още е отворена! Ей сега се връщам, Ралф.
Излезе бързешком, но Ралф не го забеляза; денят се бе превърнал в кошмар. Най-лошо от всичко бе цъкането. Чуваше го в стените; вече бе толкова силно, че дори и гръмотевиците не можеха да го заглушат.
Сложи Каролин на дивана и коленичи до нея. Дишането й бе слабо и учестено, а дъхът й вонеше. Но той не извърна глава.
— Дръж се, миличка — каза й. Хвана едната й длан — бе лепкава като челото й — и я целуна нежно. — Само се дръж. Всичко ще бъде наред, ще видиш.
Но не беше, цъкането означаваше, че нищо не е наред. И не идваше от стените — никога не бе идвало от там, а само от жена му. От Каролин. Беше се загнездило в любимата му и тя си отиваше от него; какво щеше да прави без нея?
— Само се дръж — повтори. — Дръж се, чуваш ли? — Целуна отново дланта й и я допря до бузата си. Когато чу воя на приближаващата линейка, се разплака.
5.
Тя дойде в съзнание в линейката, докато се носеха стремглаво през Дери (слънцето отново се беше скрило и от мокрия паваж се вдигаше пара), и отначало забърбори толкова несвързано, че Ралф се изплаши да не би да е получила удар. После, точно когато съзнанието й започна да се прояснява и думите й да стават по-разбрани, тя се сгърчи от нова конвулсия и Ралф и единият от лекарите едва я задържаха на носилката.
Лекарят, който привечер дойде при Ралф в чакалнята на третия етаж, не беше доктор Личфийлд, а доктор Джамал, неврологът. Говореше с тих, успокояващ глас. Обясни, че положението на Каролин се е стабилизирало, че ще я оставят в болницата тази нощ, за да се уверят, че е добре, но на сутринта ще може да я вземе. Ще й предпишат нови лекарства — ще бъдат скъпи, да, но пък ефектът от тях ще бъде невероятен.
— Не бива да губим надежда, господин Робъртс — завърши лекарят.
— Не бива, наистина. Ще има ли още подобни пристъпи, докторе?
Лекарят се усмихна. Заговори с тих глас; думите звучаха дори още по-успокоително, произнесени с мекия му индийски акцент. И макар че доктор Джамал не му каза право в очите, че Каролин ще умре, той бе най-прям от всички лекари, с които Ралф бе говорил през тази тягостна година, през която съпругата му се бореше със смъртта. Новите лекарства вероятно щели да предотвратят пристъпите, но нещата били стигнали до стадий, в който на всички предвиждания трябвало да се гледа „с известни резерви“. За съжаление туморът се увеличавал въпреки всичките усилия на лекарите.
— Възможно е да последват и проблеми с двигателната система — каза доктор Джамал с успокоителния си глас. — Страхувам се, че констатирах и известно влошаване на зрението.
— Мога ли да остана при нея тази нощ? Така ще спи по-спокойно. — Помълча и добави: — Аз също.
— Разбира се! — усмихна се лекарят. — Много добра идея!
— Да — въздъхна Ралф. — И аз мисля така.
6.
Седна до леглото на съпругата си, заслушан в цъкането, което не идваше от стените, и си помисли: „Не е далеч денят — може би тази есен или зима — когато отново ще се озова заедно с нея в тази стая.“ Усети, че тази мисъл е пророческа; наведе се и положи глава на белия чаршаф, покриващ гърдите на жена му. Не искаше отново да плаче, но въпреки това се разрида.
Цъкането: Беше толкова силно и настоятелно.
„Ще ми се да мога да пипна онова, което издава този звук — помисли той. — Ще го тъпча, докато се пръсне на хиляди парченца. Господ ми е свидетел, че ще го направя!“
Унесе се на стола си малко след полунощ, а когато се събуди на следващата сутрин, въздухът бе най-прохладният от седмици насам и Каролин беше будна, говореше свързано и погледът й бе прояснен. Всъщност почти не личеше, че е болна. Ралф я отведе у дома и се захвана с трудната задача да направи последните й месеци възможно най-леки. Измина доста време, преди отново да се сети за Ед Дипно; дори и след като започна да вижда синините по лицето на Хелън Дипно, измина доста време, преди да се сети за самия Ед.