Докато знойното лято преминаваше в есен, а есента угасваше, превръщайки се в последната зима на Каролин, мислите на Ралф се оказваха все повече и повече заети с часовника на смъртта, чието цъкане сякаш ставаш все по-силно и по-силно, макар и да се забавяше.
Но нямаше проблеми със съня си.
Те дойдоха по-късно.
ПЪРВА ЧАСТ
ПЛЕШИВИ ДОКТОРЧЕТА
„Между тези, които могат да спят, и тези, които не могат, зее огромна пропаст.
Това е едно от най-големите деления на човечеството.“
ПЪРВА ГЛАВА
1.
Около месец след смъртта на жена си Ралф Робъртс започна да страда от безсъние за пръв път в живота си.
Отначало това не го смущаваше, сетне започна да се тревожи. Шест месеца по-късно изпадна в ужасно състояние, с което не можеше да се примири. Питаше се дали до края на живота си не ще може изобщо да мигне. „Разбира се, че няма да се стигне дотам — казваше си, — това е невъзможно.“
Но дали наистина беше невъзможно? Не бе напълно сигурен, точно в това бе проблемът, а и книгите в обществената библиотека на Дери, които третираха този въпрос, не му помогнаха да си изясни нещата. Някои автори наричаха безсънието симптом, други болест, и поне един от тях го смяташе за мит. Но проблемът бе много по-сериозен; доколкото Ралф успя да разбере от книгите, никой не бе сигурен какво точно представлява сънят.
Знаеше, че трябва да престане да чете учебници по медицина и да отиде на лекар, но откри, че му е учудващо трудно да го направи. Явно още имаше зъб на доктор Личфийлд. В края на краищата именно той първоначално бе определил мозъчния тумор на Каролин като обикновена мигрена (макар и Ралф да имаше чувството, че Личфийлд, който бе стар ерген, навярно е мислел, че Каролин просто си въобразява), а след като бе поставена правилната диагноза, престана да я посещава. Ралф беше сигурен, че ако му бе поискал обяснение за това, Личфийлд щеше да му каже, че е прехвърлил случая на Джамал, специалиста… и че всичко е наред. Само че Ралф го бе погледнал право в очите в редките случаи, когато го бе срещал между първите конвулсии на Каролин през миналия юли и смъртта й този март, и смяташе, че е забелязал в погледа му смесица от неудобство и вина. Това бе погледът на човек, който полага всички усилия да забрави, че е оплескал нещата. Ралф смяташе, че единствената причина, поради която все още можеше да гледа Личфийлд, без да му се прииска да му размаже физиономията, бе казаното му от доктор Джамал — че и по-ранната диагноза не би имала никакво значение; когато е започнало главоболието на Каролин, туморът вече е бил пуснал здраво корени и несъмнено е изпращал болни клетки към други участъци на мозъка й.
В края на април доктор Джамал бе заминал да практикува в Южен Кънектикът и Ралф усещаше липсата му. Мислеше си, че би могъл да сподели с него проблемите, свързани с безсънието, и смяташе, че Джамал би го изслушал по начин, по който Личфийлд нямаше… или не би могъл да го изслуша. Към края на лятото Ралф бе прочел достатъчно за безсънието, за да знае, че типът, от който страдаше, макар и да се срещаше често, бе доста по-необичаен от обикновеното безсъние, при което се заспива трудно. Хората, които не страдат от безсъние, обикновено достигат първия стадий на съня от седем до двайсет минути след лягане. На трудно заспиващите, от друга страна, понякога им трябват до три часа, за да се унесат, и докато обикновените хора започват да навлизат в третата фаза на съня (която някои от старите учебници наричаха „тета-сън“) около четирийсет и пет минути след заспиването, на трудно заспиващите им трябва поне още час или два, за да я достигнат… и доста нощи това изобщо не се случваше. Събуждат се неотпочинали, понякога със смътни спомени за неприятни, объркани сънища, а най-често с погрешното впечатление, че са били будни през цялата нощ. След смъртта на Каролин Ралф започна да страда от преждевременно събуждане. Продължаваше да си ляга винаги след завършването на новините в единайсет и все така заспиваше почти веднага, но вместо да се буди точно в 6:55, пет минути преди да се включи радиочасовникът, той започна да се буди в шест. Отначало си мислеше, че това се дължи на леко уголемената му простатна жлеза, но когато се събудеше, не му се ходеше чак толкова неотложно до тоалетната и откри, че му е невъзможно да заспи отново дори и след уриниране. Просто лежеше в леглото, което бе делил с Каролин в продължение на толкова години, чакайки да стане седем без пет (или поне без петнайсет), за да се вдигне. След време дори престана да се мъчи да заспи отново; просто си лежеше, скръстил леко подутите си ръце на гърдите, и се взираше в тавана с очи, които сякаш бяха достигнали размерите на топки за тенис. Понякога си мислеше за доктор Джамал, който сега бе в Уестпорт и говореше с мекия си успокоителен индийски акцент. Друг път си мислеше за екскурзиите, които двамата с Каролин бяха предприемали в добрите стари дни, а споменът, към който непрекъснато се връщаше, бе за един горещ следобед в Сенд Бийч, Бар Харбър. Двамата седяха по бански на една маса за пикник под голям шарен чадър, хапваха си вкусни пържени миди, пиеха бира „Будвайзер“ и наблюдаваха как платноходките се носят из тъмносините океански води. Коя година бе това? Хиляда деветстотин шейсет и четвърта? Хиляда деветстотин шейсет и седма? Имаше ли значение? Вероятно не.