Промените в „графика“ на съня му също не биха имали значение, ако всичко беше спряло дотам; Ралф щеше да свикне с тях не само с лекота, но и с благодарност. Всички книги, в които се ровеше през това лято, потвърждаваха една народна мъдрост — колкото повече остаряваш, толкова по-малко спиш. Ако загубата на някой и друг час сън на нощ бе единствената цена, която трябваше да плати за това, че бе „седемдесетгодишен младеж“, би се примирил, дори би си казал, че се е отървал леко.
Но промените не свършиха дотам. Когато настъпи първата седмица на май, Ралф вече се будеше от птичите песни в 5:15. Опита няколко нощи да спи с ушни тапи, макар още от самото начало се съмняваше, че ще свършат работа. Не го будеха завърналите се от топлите страни птици, нито изгърмяването от ауспуха на някой камион, минаващ по Харис Авеню. Бе от хората, които могат да спят дори под звуците на духов оркестър, и не смяташе, че е изгубил тази способност. Промяната бе в съзнанието му. Там имаше някакъв бутон, нещо го включваше всеки ден малко по-рано и Ралф нямаше никаква представа как да предотврати това.
В началото на юни започна да „изскача“ от съня като човече на пружина в 4:30, най-късно в 4:45. А към средата на юли — който не бе така горещ като юли деветдесет и втора, но пак бе достатъчно зноен — той се будеше около четири часа. Именно през тези дълги, задушни нощи, изтегнал се почти на ръба на леглото, където с Каролин се бяха любили толкова много топли (и студени) нощи, започна да си мисли в какъв ад ще се превърне животът му, ако напълно загуби съня си. Денем все още можеше да се отнася с насмешка към подобна мисъл, но бе започнал да открива някои обезпокояващи истини за „тъмната нощ на душата“, както я бе нарекъл Скот Фицджералд, ала в 4:15 сутринта всичко изглеждаше възможно. Всичко.
През деня той все още бе в състояние да си казва, че просто в момента цикълът на съня му се пренастройва, че тялото му реагира напълно нормално на големите промени в живота му, от които пенсионирането и загубата на съпругата му бяха двете най-значителни. Понякога, когато разсъждаваше за новия си живот, се сещаше за думата „самота“, но упорито отбягваше страховитата дума, започваща с Д, напъхвайки я обратно в дълбокия шкаф на подсъзнанието си, ако случайно се мернеше за миг в мислите му. Със самотата можеше да се справи. С депресията — не.
„Може би ти трябват повече физически упражнения — мислеше си той. — Малко разходки, като миналото лято. В края на краищата напоследък водиш доста заседнал живот — ставаш, ядеш препечени филийки, четеш книга, гледаш телевизия, купуваш си от отсрещната закусвалня сандвич за обяд, работиш в градината, от време на време ходиш до библиотеката или Хелън ти идва на гости с бебето, вечеряш, понякога сядаш на верандата и бъбриш с Макгавърн или с Лоуис Шаси. А после какво? Чешеш още малко, пак гледаш телевизия, измиваш се, лягаш си. Заседнал живот. Скука. Нищо чудно, че се будиш рано.“
Само дето всичко това бяха пълни глупости. Безспорно животът му наистина изглеждаше заседнал, но всъщност не беше. Градината бе един хубав пример за това. Работата, която вършеше там, нямаше да му донесе приз за градинарство, но изобщо не можеше да се нарече „размотаване“. Почти всеки следобед плевеше лехите, докато потта избиеше по ризата му във формата на тъмно разклонено дърво и образуваше влажни петна под мишниците му, и доста често той се разтреперваше от изтощение, преди да си позволи да приключи. „Наказание“ би била доста по-подходяща дума от „размотаване“, но наказание за какво? За това, че се буди преди зазоряване ли?
Не знаеше и не искаше да знае. Работата в градината заемаше по-голямата част от следобедите му, откъсваше ума му от неща, за които не искаше да мисли, и това бе достатъчна компенсация за схванатите мускули и за черните петна, кръжащи от време на време пред очите му. Започна да се задържа в градината през целия август, дълго след като ранната реколта беше вече прибрана, а късната беше съсипана от сушата.