— Трябва да престанеш — каза му една вечер Бил Макгавърн, докато седяха на верандата и пиеха лимонада. Беше средата на август и Ралф бе започнал да се буди всяка сутрин към 3:30. — Сигурно е опасно за здравето ти. И което е по-лошо, приличаш на умопобъркан.
— Може и да съм — сопна се старецът и явно или тонът му, или погледът му бяха достатъчно убедителни, защото Макгавърн смени темата.
2.
Отново започна своите разходки — нищо подобно на маратоните от деветдесет и втора, но успяваше да измине по три километра дневно, ако не валеше. Обичайният му маршрут го отвеждаше по хълма, наречен „Горната миля“ до обществената библиотека на Дери, а след това и до антикварната книжарница, в която се продаваха и вестници, на ъгъла на Уичъм и Мейн.
Книжарницата се намираше до едно магазинче за разни вехтории, наречено „Роуз — дрехи втора употреба“, и докато минаваше покрай него един ден през месец август на своето недоволство, Ралф видя нов плакат между обявите за отдавна състояли се пикници и църковни събирания, който бе залепен така, че покриваше наполовина един пожълтял афиш с надпис „ПАТ БЮКАНЪН — ПРЕЗИДЕНТ“.
Жената на двете снимки в горната част на плаката бе красива, трийсетинагодишна блондинка, но нещо във фотографиите — сериозен анфас отляво, сериозен профил отдясно, и двете на бял фон — накара Ралф да се закове на място. Гледайки тези снимки, човек би помислил, че мястото им е по стените на пощенските станции или че трябва да бъдат показани по време на телевизионните новини… и както се виждаше от надписа на плаката, това не бе случайно.
Снимките го бяха накарали да спре, но това, което го задържа, бе името на жената.
ТЪРСИ СЕ ПО ОБВИНЕНИЕ В УБИЙСТВО СЮЗЪН ЕДВИНА ДЕЙ — това бе отпечатано с едри черни букви в горния край на плаката. А под снимките, които приличаха на полицейски, в червено:
СТОЙ ДАЛЕЧ ОТ НАШИЯ ГРАД!
В най-долната част на плаката имаше надпис със съвсем дребен шрифт. Зрението на Ралф доста се бе влошило след смъртта на Каролин — всъщност по-точно би било да се каже, че направо беше отишло по дяволите — и той трябваше да се приведе, докато челото му се опря в прашната витрина на „Роуз — дрехи втора употреба“, за да разчете текста:
По поръчка на Комитет за закрила на живота, Мейн
Някъде дълбоко в съзнанието му един глас прошепна: „Хей, хей, Сюзън Дей! Колко дечица си убила, брей?“
Сюзън Дей, спомни си Ралф, бе политическа активистка от Ню Йорк или Вашингтон, от онези бързореки жени, които редовно докарваха таксиметрови шофьори, бръснари и строителни работници до състояние на дива ярост и пяна по устата. Той обаче не можеше да си обясни защо това безсмислено стихче бе изникнало в съзнанието му; то бе свързано с някакъв спомен, който му убягваше. Може би старият му уморен мозък просто бе свързал името на Сюзън Дей с онзи протестен лозунг срещу Виетнамската война от шейсетте години: „Хей, хей, Ел Би Джей2, колко дечица си убил, брей?“
„Не, не е това — помисли си. — Близко си, но не съвсем. Това беше…“
Точно преди да свърже стихчето с Ед Дипно, един глас се обади току до него:
— Земя вика Ралф, Земя вика Ралф, обади се, Ралфи!
Ралф се извърна по посока на гласа. Бе едновременно шокиран и развеселен от откритието, че е задрямал прав. „Божичко — помисли си, — човек изобщо не подозира колко е важен сънят, докато го загуби. Тогава подовете започват да се накланят, а всички предмети да придобиват странни форми.“
Човекът, който го бе заговорил, беше Хамилтън Девънпорт, собственикът на антикварната книжарница. Той подреждаше книги с меки корици и пъстри обложки на количката с лавици, която държеше пред магазинчето си. Лулата му от царевичен кочан — на Ралф тя винаги му приличаше на комин от макет на параход — стърчеше от ъгъла на устата му, изпращайки клъбца синкав дим в нажежения въздух. Уинстън Смит, старият му сив котарак, седеше пред отворената врата на магазинчето. Наблюдаваше Ралф с безразличните си жълти очи, сякаш искаше да му каже: „Мислиш, че знаеш какво е да си стар, приятелче? Аз съм живото доказателство, че и хабер си нямаш какво е да остарееш.“
— Да му се не види, Ралф — каза Девънпорт. — Извиках те поне три пъти.
— Бях се замислил — отвърна старецът. Мина край количката, пресегна се (Уинстън Смит не мръдна от мястото си, демонстрирайки царствено пренебрежение) и грабна двата вестника, които купуваше всеки ден: бостънския „Глоуб“ и „Ю Ес Ей Тудей“. Вестникът на Дери „Нюз“, Ралф получаваше направо вкъщи благодарение на вестникарчето Пит. Ралф понякога разправяше, че единият от трите вестника е хумористичен, но никога не може да реши точно кой. — Напоследък не мога…