Внезапно млъкна — пред очите му изникна лицето на Ед Дипно. Точно от Ед беше чул това злобно стихче и никак не бе чудно, че му бе необходимо известно време, за да се сети. Ед Дипно бе последният човек, от когото би очаквал да чуе подобно нещо.
— Ралфи? — обади се Девънпорт. — Май пак се изгуби нанякъде.
Ралф примигна.
— О, извинявай. Напоследък не мога да спя, това бях почнал да ти казвам.
— Неприятно… но има и по-сериозни проблеми. Пий по чаша топло мляко и слушай някаква тиха музика половин час преди лягане.
Това лято Ралф бе започнал да открива, че очевидно всички американци имат любим лек против безсънието, някоя малка приспивна магия, която се предава от поколение на поколение като семейната Библия.
— Бах е подходящ, Бетовен също, а и Уилям Акерман става. Но най-важното — Девънпорт вдигна пръст, за да подчертае думите си — е да не ставаш от стола си през този половин час. За каквото и да било. Няма да вдигаш телефона, да навиваш часовника и да изкарваш кучето навън, да си миеш зъбите… абсолютно нищо! И после, когато си легнеш… бам! Заспиваш моментално!
— Ами ако, както си седиш в любимия люлеещ се стол, изведнъж усетиш, че имаш неотложна естествена нужда? — запита Ралф. — Подобно нещо може да ти дойде изневиделица, ако си на моята възраст.
— Свърши я в гащите — отвърна Девънпорт и избухна в смях. Ралф се усмихна, но повече по задължение. Безсънието вече съвсем не му даваше повод за смях. — В гащите! — изкиска се Хам. Плясна с ръка по количката и поклати глава.
Ралф случайно сведе поглед към котарака. Уинстън Смит го изгледа с безразличие, спокойните му жълти очи сякаш казваха: „Така си е, глупав е, но си е мой.“
— Как го измислих, а? — възкликна Хамилтън Девънпорт, майсторът на остроумните отговори. — Да го свършиш а? — Той се изхили, поклати глава и взе двете банкноти, които Ралф му бе подал. Пъхна ги в джоба на късата си червена престилка и извади дребни. — Толкова, нали?
— Точно тъй. Благодаря, Хам.
— Ъхъ. И шегата настрана, опитай с музиката. Наистина върши работа. Кара мозъчните ти клетки да си отпочинат или нещо такова.
— Ще опитам. — Най-досадното беше, че сигурно наистина щеше да опита, както вече бе приложил рецептата на госпожа Рапапорт с лимон и гореща вода и съвета на Шона Маклюър как да прочиства ума си, забавяйки потенето си, концентрирайки се върху думата „прохладно“ (само че когато Шона го казваше, излизаше пруххх-ладно). Когато се опитваш да се справиш с бавно, но неумолимо разстройване на нормалния ти сън, всяко домашно средство започва да ти изглежда добро.
Ралф понечи да си тръгне, но изведнъж се обърна.
— Какъв е този плакат при съседа?
Хам Девънпорт сбърчи нос.
— В магазинчето на Дан Долтън ли? Ако мога, изобщо не надничам вътре. Разваля ми апетита. Да не е сложил някаква нова гадост на витрината?
— Явно е нов — не е пожълтял като останалите и не е наплют от мухи. Прилича на плакат за издирване, само че на снимките е Сюзън Дей.
— Сюзън Дей ли… кучият му син! — Той злобно изгледа съседното магазинче.
— Каква е тя? Председателка на Националната женска организация или нещо такова?
— Бивша председателка и една от основателките на „Сестри по оръжие“. Авторка е на „Сянката на майка ми“ и „Момини сълзи“ — втората книга е за малтретираните жени и защо повечето от тях не повдигат искове срещу мъжете, които им нанасят побои. За нея получи награда „Пулицър“. Сюзън Дей в момента е една от трите или четирите най-влиятелни жени в американската политика, при това е чудесна писателка. Оня хитрец знае, че съм сложил една от петициите й на касата в книжарницата.
— Какви петиции?
— Опитваме се да я доведем тук, за да произнесе реч. Знаеш, че ония от „Право на живот“ се опитаха да хвърлят запалителна бомба в дружеството „Грижи за жената“ миналата Коледа.
Ралф мислено се спусна в черната яма на спомените за кошмара, който бе преживял в края на деветдесет и втора, и промърмори:
— Е, спомням си, че ченгетата бяха хванали някакъв тип с туба бензин на паркинга на болницата, но не знаех, че…
— Това беше Чарли Пикъринг. Той е член на „Хляб наш насъщен“, една от групите на „Право на живот“, която непрекъснато провежда демонстрации — обясни Девънпорт. — Те са го накарали да го стори — бъди сигурен. Тази година обаче не се занимават с палежи; ще се опитат да накарат Градския съвет да промени регулацията и да премахне центъра „Грижи за жената“. Може и да успеят. Нали познаваш Дери, Ралф — не може да се каже, че е гнездо на либерализма.