Ала това не би било главната причина, за да подпише петицията; тя щеше да го направи заради надеждата (макар и слаба) да види луда глава като Сюзън Дей на живо. Би го направила заради вроденото любопитство, което бе доминиращата особеност на характера й — нещо толкова силно, че дори и мозъчният тумор не бе успял да го унищожи. Два дни преди да умре. Каролин бе издърпала билета за кино, използван за отбелязване, от книгата, която бе оставил на масичката до леглото й, защото бе поискала да разбере кой филм е гледал. Беше „Доблестни мъже“ и Ралф с изненада установи каква болка му причинява споменът. Дори и след толкова време мъката беше непоносима.
— Разбира се — обърна се към Хам. — С удоволствие ще я подпиша.
— Браво, мой човек! — възкликна книжарят и го тупна по рамото. Намръщеното му изражение се смени от широка усмивка, но за Ралф промяната не бе кой знае какво подобрение. Усмивката бе пресилена и не особено привлекателна. — Заповядай в бърлогата ми.
Ралф го последва в ухаещото на тютюн магазинче, което никак не приличаше на бърлога. Уинстън Смит побягна пред тях, спирайки само веднъж, за да ги изгледа със странните си жълтеникави очи. „Глупав е, но и ти не падаш по-долу“, сякаш казваше погледът му. При сегашните обстоятелства Ралф бе склонен да му повярва. Пъхна вестниците под мишница, наведе се над разчертания лист на тезгяха до касата и подписа петицията, която канеше Сюзън Дей да дойде в Дери, за да говори в защита на „Грижи за жената“.
3.
Справи се с изкачването на хълма по-добре, отколкото очакваше, и прекоси кръстовището на „Уичъм“ и „Джаксън“, мислейки си: „Видя ли? Не беше толкова зле, не бе…“
Внезапно осъзна, че ушите му бучат, а краката му треперят. Спря в края на „Уичъм“ и сложи ръка на гърдите си. Усещаше как сърцето му бие, изпомпвайки кръвта накъсано и ожесточено, което го изплаши. Дочу шумолене на хартия и видя как някаква рекламна брошура изпадна от бостънския „Глоуб“ и полетя в канавката. Понечи да я вдигне, но се спря. „Хей, приятел, ако се наведеш, със сигурност ще паднеш. По-добре я остави на метача.“
— Да, добре, хубава идея — промърмори и се изправи. Черни точки закръжиха пред очите му като странно ято гарвани и за миг бе почти уверен, че непременно ще се просне на земята.
— Ралф? Добре ли си?
Предпазливо вдигна поглед и видя Лоуис Шаси, която живееше от другата страна на Харис Авеню и на половин пресечка от дома му. Тя седеше на една от пейките в началото на Строфорд Парк и вероятно чакаше автобуса за Канал Стрийт да мине, за да отиде с него до центъра.
— Нищо ми няма — промърмори и насили краката си да се помръднат. Имаше чувството, че върви през лепкав сироп, ио му се стори, че с лекота се добра до пейката. Все пак не можа да се въздържи и с облекчение изпъшка, докато сядаше до съседката.
Лоуис Шаси имаше големи черни очи — от онези, които наричаха „испански“ — и той можеше да се обзаложи, че те са побърквали доста момчета в годините, когато тя бе учила в гимназията. Те все още бяха най-хубавата й черта, но на Ралф не му се понрави неспокойния й поглед. Беше… някак странен и го разтревожи.
— Нищо ти няма — повтори като ехо Лоуис.
— Абсолютно. — Той извади носната кърпичка от задния си джоб, провери дали е чиста и избърса челото си с нея.
— Честно да ти кажа, не изглеждаш добре.
Ралф се нервира от забележката й, но си замълча.
— Блед си, потен, отгоре на всичко сипеш боклуци.
Той изненадано я изгледа.
— Нещо изпадна от вестника ти. Мисля, че беше рекламно приложение.
— Така ли?
— Много добре знаеш, че е така. Извини ме.
Стана, пресече улицата, наведе се (Ралф забеляза, че макар ханшът й да е широчък, краката й все още бяха доста стройни за жена, която гони седемдесетте) и вдигна брошурата. Върна се и отново седна.
— Всичко е наред.
Той неволно се усмихна:
— Благодаря ти.
— Няма защо. Добре би ми дошъл един купон за „Максуел Хаус“ или за диетична кока-кола. Толкова напълнях след смъртта на мъжа ми…
— Не си пълна, Лоуис.
— Благодаря, ти си истински джентълмен, но пека не сменяме темата. Зави ти се свят, нали? Всъщност за малко не припадна.
— Само спрях да си поема дъх — промърмори той и извърна поглед към децата, които играеха бейзбол в парка. Здравата се бяха улисали в играта, смееха се и си подхвърляха закачки. Ралф им завидя, задето не се задъхват.
— Значи си поемаше дъх, а?
— Да.
— Само това?
— Слушай, започваш да бърбориш като развалена плоча.
— Е, позволи на развалената плоча да ти каже нещо. Смахнато е да изкачваш хълма в тази жега. Ако искаш да се разхождаш, защо не използваш предишния си маршрут?