— Защото ми напомня за Каролин — отвърна той; никак не му хареса грубият начин, по който прозвучаха думите му, но не можа да се сдържи.
— Да му се не види — промълви тя и леко докосна ръката му. — Извинявай.
— Няма нищо.
— Не е така. Трябваше да се досетя. Но видът ти преди малко ме стресна. Вече не си двайсетгодишен, Ралф. Нито пък на четирийсет. Не искам да кажа, че не си в добро състояние — веднага се вижда, че си в отлична форма за човек на твоята възраст — но трябва повече да се грижиш за себе си. Каролин би желала това.
— Зная, но наистина съм…
… добре, искаше да каже той, но изведнъж вдигна поглед от ръцете си, взря се отново в черните й очи и онова, което съзря, за миг го накара да замлъкне. В тях се четеше тъга… или пък самота. Може би и двете. Във всеки случай това не беше единственото, което видя. Очите й сякаш бяха огледало, в което видя себе си.
„Държиш се глупаво — казваха те. — Може би и двамата го правим. Ти си на седемдесет и си вдовец, Ралф. Аз съм на шейсет и осем и също съм сама. Колко ли още ще седим на предната ти веранда, а Бил Макгавърн ще играе ролята на компаньонка? Надявам се да не е прекалено дълго, защото, да прощаваш за израза, не сме като кадилаци, току-що извадени от автосалона.“
— Ралф? — обади се Лоуис, внезапно загрижена. — Добре ли си?
— Да — отвърна той, отново свеждайки поглед към ръцете си. — Да, разбира се.
— Изражението ти беше такова, сякаш… и аз не знам.
Ралф се питаше дали жегата и изкачването на хълма все пак не са му повлияли зле. Защото в края на краищата това бе Лоуис, която Макгавърн винаги наричаше (с иронично повдигане на веждата) „нашата Лоуис“. Действително тя все още беше в добра форма — имаше стройни крака, хубав бюст и чаровни очи — може би той не би имал нищо против да легне с нея, тя също. Но какво ще се случи после? Ако случайно види билет, подаващ се от книгата, която той чете, ще го издърпа, люоопитна да разбере кои филм е гледал, без да се замисли, че съпругът й не ще намери страницата, до която е стигнал.
Едва ли. Често се улавяше как се взира в деколтето й, докато тримата седяха на верандата, пиеха чай с лед, наслаждавайки се на прохладната вечер. Все пак смяташе, че малката му глава може да вкара голямата в беля дори на седемдесетгодишна възраст. Това, че остарява, не означаваше да му отпуска края.
Изправи се, чувствайки погледа на Лоуис, и се постара да не се прегърбва.
— Благодаря за загрижеността — каза той. Искаш ли да се поразходиш с един старец?
— Благодаря ти, но отивам в центъра. Видях много хубава розова прежда в „Кръжок по шев“ и ми се ще да си оплета пуловер.
Ралф се ухили.
— Направи го. — Отново хвърли поглед към децата, които играеха бейзбол. Докато ги наблюдаваше, едно момче с рижава коса се втурна от трета база, хвърли се напред… и тупна на земята. Ралф потръпна, представяйки си линейки с виещи сирени, но рижият хлапак скочи на крака със смях и извика:
— Пропусна, маркуч такъв!
— Брей, не съм! — отвърна негодуващо другият, но после и той се разсмя.
— Мечтаеш ли понякога отново да си на тази възраст, Ралф? — обади се Лоуис.
Той се позамисли, сетне отвърна:
— Понякога. Но през повечето време ми изглежда твърде уморително. Заповядай у нас довечера.
— Може и да дойда.
Ралф пое по Харис Авеню, чувствайки прекрасните й очи върху себе си, полагайки всички усилия да върви изправен. Реши, че се справя доста добре, макар и да беше трудно. Никога през живота си не се бе чувстват така уморен.
ВТОРА ГЛАВА
1.
Ралф позвъни на доктор Личфийлд по-малко от час след разговора си с Лоуис и сестрата със сексапилния глас му съобщи, че може да го запише за следващия вторник в десет сутринта. Ралф отвърна, че му е удобно. След това затвори телефона, отиде във всекидневната, седна в люлеещия се стол, от който се виждаше Харис Авеню, и си припомни как отначало доктор Личфийлд лекуваше мозъчния тумор на жена му с аспирин и брошури, разясняващи различните методи за отпускане. После се досети за изражението на доктора, след като тестовете потвърдиха лошите новини на компютърния скенер… изражението на вина и неудобство.
От другата страна на улицата няколко деца, които скоро щяха пак да тръгнат на училище, излязоха от „Червената ябълка“, грабнали шоколадчета и близалки. Гледайки ги как се качват на велосипедите си и отпрашват под жаркото слънце, той си помисли същото, което си казваше при всяко изплуване на спомена за очите на доктор Личфийлд: че най-вероятно се е излъгал.