„Работата е там, стари приятелю, че искаше Личфийлд да се чувства неудобно… дори нещо повече — искаше ти се да изглежда гузен.“
Твърде вероятно бе Карл Личфийлд да е прекрасен човек и отличен лекар, но въпреки това Ралф отново се обади в кабинета му половин час по-късно. Обясни на сестрата със сексапилния глас, че току-що е проверил отново календара си и е открил, че следващия вторник в десет има друг ангажимент. Уговорил си е час при педикюриста и съвсем бил забравил.
— Паметта започна да ми изневерява — добави той.
Сестрата предложи следващия четвъртък в два следобед.
Ралф обеща да й се обади отново.
„На лъжата краката са къси — помисли си, затваряйки телефона, бавно се върна до люлеещия се стол и се настани в него. — Вече няма да стъпиш при него, нали?“
Ами да. Не че доктор Личфийлд ще страда заради това; ако изобщо се сети за Ралф, навярно само ще си каже: „Един дъртак по-малко ще ми пърди в лицето, докато му преглеждам простатата.“
„Добре, но какво ще предприемеш за безсънието си, Ралф?“
— Половин час преди лягане ще слушам класическа музика — изрече на глас. — И ще си купя пеленки за ония досадни естествени нужди.
Изсмя се, като си представи комичната картинка, и се стресна. В смеха му се долавяше истерична нотка, която не му се нравеше особено — всъщност го плашеше — но въпреки това мина още известно време, преди да се овладее.
Все пак реши да опита лека на Хамилтън Девънпорт (без пеленките, много благодаря), както бе опитал повечето от цяровете, които му бяха казвали най-различни хора, желаещи да му помогнат. Това го накара да си спомни за първия цяр на такъв доброжелател и отново се ухили.
Идеята бе на Макгавърн. Една вечер той бе седнал на верандата, когато Ралф донесе от „Червената ябълка“ порция спагети със сос; Макгавърн хвърли един поглед на съседа си от горния етаж и цъкна с език, поклащайки тъжно глава.
— Това пък какво означава? — запита Ралф и седна до него. Малко по-нататък по улицата едно момиченце с дънки и с широка бяла тениска скачаше на въже и си тананикаше.
— Означава, че изглеждаш прегърбен и отслабнал, все едно че някой те е пребил от бой — отвърна Макгавърн. Той бутна назад сламената си шапка и се вгледа по-внимателно в Ралф. — Все още ли не можеш да спиш?
— Да.
Съседът му помълча няколко секунди. Когато заговори отново, гласът му прозвуча с почти апокалиптичен, нетърпящ възражения тон.
— Уискито ще оправи работата.
— Моля?
— Ще ти помогне да спиш. Не казвам, че трябва да се къпеш в него — няма нужда от такива крайности. Само смеси лъжица мед с половин чашка уиски и го изпий петнайсет-двайсет минути преди лягане.
— Мислиш ли, че ще помогне? — запита Ралф обнадежден.
— На мен ми свърши работа, а аз имах доста сериозни проблеми със съня, когато ударих четирийсетака. Като се сещам сега, мисля, че това е била криза на средната възраст — шест месеца безсъние и депресия в продължение на година.
Макар авторите на учебниците да твърдяха, че алкохолът е доста надценявано средство против безсъние — че дори в повечето случаи той само усложнява проблема, вместо да го разреши — Ралф все пак реши да послуша съвета. Не носеше на пиене, така че започна с четвърт чашка уиски, но след като в продължение на една седмица не постигна никакъв резултат, увеличи дозата на цяла чашка… а след това и на две. Една сутрин се събуди в 4:22 с отвратително главоболие в добавка към застоялия вкус на уиски и разбра, че си е докарал първия махмурлук от петнадесет години насам.
— Животът е прекалено кратък за подобни гадости — обяви той в тишината на празната стая и с това сложи край на великия експеримент.
2.
„Добре — мислеше си Ралф, докато наблюдаваше сутрешния поток клиенти, които влизаха и излизаха от «Червената ябълка». — Положението е следното: Макгавърн казва, че изглеждаш ужасно, тази сутрин едва не припадна в краката на Лоуис Шаси, и току-що отмени часа си при «вашия стар семеен лекар». А сега какво? Просто ще си свиркаш? Ще се примириш с положението и ще вдигнеш ръце?“
В идеята сякаш имаше някаква магия — напомни му за кармата и прочие — но щеше да му е необходимо нещо повече от магия, за да не полудее през дългите часове преди пукването на зората. В книгите пишеше, че по света има хора, и то немалко, на които са им достатъчни около три-четири часа сън на нощ. Ралф Робъртс обаче не бе сред тях.
Изобщо не го беше грижа как изглежда — отдавна бяха отминали дните, когато можеше да мине за „любимец на жените“ — но се притесняваше от факта, че вече не се чувства зле; чувстваше се ужасно. Безсънието бе започнало да завладява всички страни на живота му така, както миризмата на пържен чесън на петия етаж след известно време се разнася из цялата жилищна сграда. Всичко наоколо му изглеждаше безцветно; светът му се струваше черно-бял като вестникарска фотография.