И тъй, той продължаваше разходките, наслаждавайки се на жегата, независимо че понякога от нея му се виеше свят и ушите му бучаха; наслаждаваше й се най-вече заради това бучене в ушите; понякога се случваше да бучат оглушително с часове и главата му да кънти тъй безмилостно, че вече не чуваше цъкащия в Каролин часовник на смъртта.
Ралф обходи почти цял Дери през тези юлски горещини — старец с тесни рамене, оредяваща бяла коса и големи длани, които сякаш все още бяха годни за тежък труд. Вървеше от Уичъм Стрийт до Пустошта, от Канзас Стрийт до Нейболт Стрийт, от Мейн Стрийт до Моста на влюбените, но най-често краката му го отвеждаха на запад по Харис Авеню (където все още красивата и обична Каролин Робъртс сега прекарваше последните си дни, замаяна от главоболието и морфина) до продължението на Харис Авеню и до летището на Дери. Вървеше, докато усетеше, че краката скоро ще откажат да му служат, и чак тогава се връщаше.
Често правеше втората си почивка в един сенчест район, използван за пикници, близо до служебния вход на летището. Нощем тийнейджърите окупираха мястото, наливаха се с алкохол и се натискаха в тъмното, а стереокасетофоните огласяха околността с ритъма на рапа, но денем то бе предпочитаното свърталище на една групичка, която приятелят на Ралф, Бил Макгавърн, наричаше „Старчоците от Харис Авеню“. Въпросните старчоци се събираха да играят шах, карти, или просто да си чешат езиците. Ралф познаваше мнозина от тях от години (със Стен Ебърли дори бяха съученици) и компанията им му беше приятна… освен ако започнеха да задават неудобни въпроси. Повечето не го правеха. Бяха янки от старата школа, научени, че ако човек не иска да говори за нещо, това си е негова лична работа.
Именно по време на една от тези разходки той за пръв път забеляза, че се случва нещо много странно с неговия съсед Ед Дипно.
2.
Този ден Ралф бе изминал много по-голям участък по продължението на Харис Авеню — вероятно защото слънцето се бе скрило зад буреносни облаци и бе задухал прохладен ветрец. Беше изпаднал в някакъв транс — не мислеше за нищо и не виждаше нищо, освен прашните носове на маратонките си, когато самолетът в 4:45 на „Юнайтед Еърлайнс“ от Бостън профуча ниско над него; от воя на двигателите зъбите му затракаха и Ралф изведнъж се опомни.
Видя как самолетът мина над старата железопътна линия и оградата, зад която започваше летището, как се насочва към пистата и как при съприкосновението с нея изпод колелата му изхвръкнаха синкави облачета прах. Тогава погледна часовника си, видя колко късно бе станало и изгледа с широко отворени очи оранжевия покрив на закусвалнята „Хауърд Джонсън“, намираща се малко по-нататък край пътя. Май наистина бе изпаднал в транс; беше изминал повече от осем километра, без изобщо да усети как минава времето.
„Времето на Каролин“ — прошепна един глас от дълбините на съзнанието му.
Да, да; времето на Каролин. Сигурно вече се е върнала в апартамента и брои минутите, оставащи до вземането на следващото болкоуспокояващо, а той стои в далечния край на летището… на половината път до Нюпорт, за да бъдем точни.
Ралф вдигна поглед към небето и за пръв път забеляза моравите буреносни облаци, които се кълбяха над летището. Не означаваха, че непременно ще завали, още не, но ако това се случеше, дъждът със сигурност щеше да го завари на открито; нямаше никакъв заслон между мястото, където бе застанал, и района за пикници до писта номер три, а и там стърчеше само една мизерна малка беседка, в която винаги се усещаше слаба миризма на бира.
Хвърли още един поглед към оранжевия покрив, бръкна в джоба си и попипа няколкото банкноти, прихванати със сребърна щипка за пари — подарък от Каролин за шестдесет и петия му рожден ден. Нищо не му пречеше да отиде до закусвалнята и да се обади за такси… освен мисълта за погледа, който щеше да му хвърли шофьора. „Изветряло старче“ — щяха да казват очите му, отразени в огледалото за обратно виждане. „Изветряло старче, май си извървяло доста повече, отколкото трябва в тая жега. Ако вместо да вървиш, плуваше, щеше да се удавиш.“
„Гони те параноя, Ралф“ — каза вътрешният му глас и кудкудякащият, леко поучителен тон му напомни за Бил Макгавърн.
Може и така да беше, но може и да не беше. Все пак реши да рискува и да се върне пеш.
„Ами ако не се окаже само обикновен дъжд? Миналото лято се изсипа такава градушка, че веднъж през август изпочупи сума ти прозорци в западната част на града.“
— Като ще е градушка, градушка да е — каза си той. — Да не съм от захар?