Вече му бе трудно, дори мъчително, да взема и най-простите решения, като например дали да стопли замразено ястие за вечеря, или да си вземе сандвич от „Червената ябълка“. През последните две седмици бе открил, че се прибира от видеотеката на Дейв с празни ръце не защото там нямаше касета, която би искал да гледа, а точно обратното — защото имаше прекалено много. Не можеше да реши дали иска някой от филмите за мръсния Хари, или комедия с Били Кристал, или пък някой от старите епизоди на „Стар Трек“. След няколко неуспешни посещения той рухваше в същия този люлеещ се стол, като едва не плачеше от отчаяние… а може би и от страх.
Постепенното притъпяване на сетивата и неспособността му да взема решения не бяха единствените проблеми, произтичащи от безсънието; паметта също започваше да му изневерява. Беше свикнал да ходи на кино поне веднъж, а понякога и два пъти седмично, откакто се пенсионира от печатницата, където работеше като счетоводител. Вземаше и Каролин — до миналата година, когато положението й се бе влошило дотолкова, че не й доставяше удоволствие да ходи където и да било. След смъртта й ходеше най-често сам, макар че Хелън Дипно го бе придружавала един-два пъти, когато съпругът й си беше вкъщи да гледа бебето (самият Ед никога не идваше; твърдеше, че от взирането в екрана получавал главоболие). Ралф толкова често се бе обаждал на автоматичната информация в киносалона, за да провери часовете на прожекциите, че бе запомнил телефонния номер. Обаче през лятото откри, че все по-често му се налага да поглежда в телефонния указател — вече не беше съвсем сигурен дали последните четири цифри са 1317 или 1713.
— 1713 е — каза той на глас. — Сигурен съм. — Но наистина ли беше?
Каза си: „Обади се пак на Личфийлд. Хайде, Ралф — стига си ровил из останките на спомените. Направи нещо конструктивно. Ако пък Личфийлд ти навява лоши спомени, обади се на друг. Телефонният указател е пълен с номера на лекари.“
Вероятно бе така, но вече бе прекалено стар, за да си избира тепърва нов домашен лекар по метода „ала-бала-ни-ца“. И няма да се обажда на Личфийлд. Точка по въпроса.
„Добре, тогава какво следва, упорит стар козел такъв? Още няколко цяра от народната медицина? Надявам се, че не планираш подобно нещо, защото както е тръгнало, скоро ще стигнеш до око от тритон и жабешки език.“
Отговорът, който изплува в съзнанието му, бе като прохладен ветрец в горещ ден… и беше абсурдно простичък. Четенето на книги по въпроса през това лято бе насочено по-скоро към изясняване на проблема, отколкото към откриване на лек за него. Бе изпробвал само домашни цярове като уискито и меда, макар в учебниците да пишеше, че те вероятно няма да имат никакъв ефект или че ще бъде краткотраен. Макар че книгите все пак предлагаха някои уж изпитани методи за справяне с безсънието, единственият, който Ралф бе опитал, бе най-простият и най-лесният: да си ляга рано. Този метод не бе дал резултат — той просто си лежеше буден до 11:30 или до малко по-късно, след това заспиваше и се събуждаше в нов, по-ранен час — но някое друго средство можеше да се окаже успешно.
Във всеки случай си струваше да опита.
3.
Вместо следобеда да работи в градината, Ралф отиде до библиотеката и прелисти отново някои от учебниците. Всички автори твърдяха, че ако ранното лягане не помогне, човек трябва да опита да заспива по-късно. Той се върна у дома (вече имаше едно наум от предишните си приключения, така че взе автобуса), изпълнен с надежда. Възможно е това да му помогне. Ако ли не, отново ще се върне към Бах, Бетовен и Уилям Акерман.
Първият му опит с този метод, който в една от книгите бе наречен „забавян сън“, бе направо комичен. Събуди се в обичайно вече време (3:45 според електронния часовник на камината във всекидневната) с болки в гърба и схванат врат, без в първия момент да разбира как се е озовал в люлеещия се стол до прозореца или защо телевизорът работи, но на екрана се мержелеят само снежинки.
Едва когато предпазливо отпусна главата си назад, придържайки тила си с длан, разбра какво се е случило. Беше решил да седи буден до три часа, по възможност дори до четири. След това щеше да се пъхне в леглото и да заспи спокойния сън на праведниците. Поне такъв бе планът му, Вместо това Невероятният безсънник от Харис Авеню се бе унесъл по време на встъпителния монолог на Джей Лено, като дете, което се опитва да стои будно цяла нощ. И след това, разбира се, се беше събудил в проклетия стол. Проблемът си бе останал, както би казал Джо Фрайди; само мястото се бе променило.