Въпреки това Ралф си легна с отчаяна надежда, но желанието му (ако не нуждата) за сън бе изчезнало. След като полежа буден един час, отново се настани на люлеещия се стол, подпря с възглавница схванатия си врат и печално се усмихна.
4.
Ала вторият му опит изобщо не беше комичен. Следващата нощ започна да му се доспива в обичайния за него час — 11:20, точно когато Пит Чърни съобщаваше какво ще бъде времето утре. Този път Ралф успешно се пребори с дрямката и успя да изгледа цялото предаване на Упи (макар че едва не заспа по време на разговора между Упи и тазвечершната гостенка — Розан Арнолд) и късния филм, който започна след това. Беше стар филм с Оди Мърфи, в който Оди печелеше войната в Тихия океан почти сам. Понякога на Ралф му се струваше, че има негласно споразумение между местните телевизионни станции филмите в малките часове на нощта да бъдат само с участието на Оди Мърфи или на Джеймс Бролин.
След като бе взривен и последният японски бункер, програмата на канал 2 приключи. Ралф превъртя копчето, търсейки някой друг филм, но останалите станции бяха приключили предаванията си. Помисли си, че би могъл да гледа филми по цяла нощ, ако имаше кабелна телевизия, като Бил на долния етаж или Лоуис, която живееше малко по-нататък на същата улица; спомняше си, че бе прибавил това в списъка на нещата, които щеше да прави през тази година. Но тогава Каролин почина и кабелната телевизия вече не го привличаше.
Намери стар брой на „Спортс Илюстрейтед“ и зачете някаква статия за женския тенис, която бе пропуснал при първото преглеждане, хвърляйки често-често поглед към часовника, докато стрелките се приближаваха към 3:00. Каза си, че този път може би ще успее. Клепачите му бяха толкова натежали, сякаш бяха от бетон, и макар че внимателно четеше статията дума по дума, изобщо не схващаше какво иска да каже авторът й. Цели изречения му се изплъзваха.
„Тази нощ със сигурност ще спя. За пръв път от месеци насам слънцето ще изгрее без моя помощ и това не е просто добре, приятели и съседи; това е направо велико.“
И тогава, малко след три, приятната сънливост започна да изчезва. Не излетя като тапа на бутилка шампанско, а по-скоро изтече като пясък през фино сито или вода в някой частично задръстен канал. Когато Ралф осъзна какво става, не изпита паника, а горчиво разочарование. Това бе чувството, което бе започнал да разпознава като противоположно на надеждата и когато се дотътрузи в спалнята в три и петнайсет, не можеше да си спомни да е изпадал някога в по-тежка депресия от тази. Имаше чувството, че го задушава.
— Моля те, Господи, само да подремна — промърмори той и изгаси лампата, но подозираше, че молбата му няма да бъде удовлетворена.
Така и стана. Макар че беше буден от двайсет и четири часа, след трийсет минути усети, че изобщо няма да заспи. Да, беше уморен повече от когато и да било досега — но да си уморен и да ти се спи понякога бяха две противоположни понятия. Сънят, този приятел на всички хора, най-добрият лекар още от памтивека, отново го бе изоставил.
Към четири часа направо не можеше да гледа леглото, както се случваше винаги когато откриеше, че не може да го използва по предназначение. Рязко отпусна крака на пода и почеса косматите си гърди. Нахлузи отново чехлите си и се затътри към всекидневната, където се тръшна в люлеещия се стол и отправи поглед към Харис Авеню. То се разкриваше пред него като сцена, където единственият актьор в полезрението му дори не бе човек, а едно куче, което куцукаше към парка.
— Здравей, Розали — измърмори Ралф и потърка очите си. Беше четвъртък сутрин, ден за прибиране на боклука по Харис Авеню, така че не бе изненадан да види Розали, която беше постоянна обитателка на квартала през последната година и нещо. Тя креташе по улицата и душеше кофите за смет, подбирайки ги като опитен купувач на битпазар.
Розали — която тази сутрин куцаше по-силно от всякога и изглеждаше уморена като Ралф — откри голям телешки кокал с прилични размери и затепа нататък, стиснала го между зъбите си. Ралф я проследи с поглед, а после просто продължи да седи с ръце в скута си, вперил очи в безлюдната улица, където оранжевите високоволтови лампи поддържаха илюзията, че Харис Авеню е само сцена, напусната от актьорите след края на вечерното представление; оранжевата светлина превръщаше гледката в сюрреалистичен декор.
Ралф Робъртс седеше в люлеещия се стол, където напоследък прекарваше толкова много утринни часове, и чакаше светлината и движението да съживят света пред погледа му. Най-сетне първият актьор-човек — вестникарчето Пит — се появи на сцената на своя велосипед „Рали“. Момчето караше велосипеда си по улицата, хвърляше навитите на руло вестници към верандите, които улучваше доста точно.