— Сигурно имаш влог в банката, Ралф.
— Моля? — Той не се извърна към нея; оглеждаше червените кутии. Ето бульон с лук… с грах… комбинацията телешко с юфка… но къде, по дяволите, беше пилешкият с ориз?
— Мама винаги казваше, че хората, които си говорят сами, имат… О, Боже мой!
За момент Ралф си помисли, че тя просто е произнесла изречение, което е прекалено сложно за уморения му мозък, нещо за това как хората, които си говорели сами, са открили Бог, но след това момичето изкрещя. Той бе клекнал да огледа кутиите на долния рафт и писъкът го накара да се изправи на крака толкова бързо и рязко, че колената му изпукаха. Обърна се към входа на магазина, закачи с лакът горния рафт и събори пет-шест кутии на пода.
— Сю? Какво ти е?
Тя не му обърна никакво внимание. Гледаше през вратата, притиснала юмручета до устните си, а над тях се кокореха кафявите й очи. После задавено извика:
— Божичко, колко кръв!
Ралф се извърна още повече, събаряйки още няколко кутии на пода, и се загледа през мръсната витрина на „Червената ябълка“. Това, което видя, го накара да ахне, и му трябваха няколко секунди — може би около пет — за да осъзнае, че окървавената, пребита жена, която се влачеше залитайки към магазина, е Хелън Дипно. Винаги бе смятал Хелън за най-красивата жена в западната част на града, но днес в нея нямаше нищо красиво. Едното й око бе подуто и затворено; лявото й слепоочие бе цепнато и скоро там щеше да има синина; подутите й устни и страните й бяха изцапали с кръв, която продължаваше да шурти от носа й. Вървеше, залитайки като пияна; здравото й око сякаш не виждаше нищо: то просто бе втренчено в празното пространство.
Но по-ужасяващ от външния й вид бе начинът, по който се отнасяше с Натали. Беше метнала ревящото, изплашено бебе през рамо, сякаш носеше чувал с картофи.
— О, Господи, ще изпусне детето! — изпищя Сю, но макар че бе десетина крачки по-близо до вратата от Ралф, изобщо не помръдна — стоеше като закована, притиснала ръце към устата си, а ококорените й очи сякаш изпълваха лицето й.
Изведнъж умората на Ралф изчезна. Той хукна между щандовете, рязко отвори вратата и изтича навън. Озова се до Хелън точно навреме, за да я хване за раменете, когато тя се блъсна в хладилника — за щастие не удари Натали — и залитна в друга посока.
— Хелън! — извика той. — Господи, Хелън, какво се е случило?
— А? — произнесе със странен глас, който нямаше нищо общо с гласа на пъргавата млада жена, която понякога идваше с него на кино и въздишаше по Мел Гибсън. Погледна го и той разбра, че Хелън дори не съзнава коя е, камо ли пък къде се намира, какво се е случило или кога се е случило. — А? Рал? К’во?
Бебето се изплъзна. Ралф пусна Хелън, протегна ръка към Натали и успя да сграбчи презрамката на гащеризона й. Детето изписка, размаха ръчички и се взря в него с големите си тъмносини очи. Той пъхна другата си ръка между крачетата му секунда преди презрамката, която държеше, да се откопчае. За момент Натали се задържа на ръката му като гимнастичка на греда и Ралф усети влажната издутина в пелените й през гащеризона. Подпря гръбчето й с другата си длан и я притисна към гърдите си. Сърцето му биеше лудо и макар вече да държеше здраво бебето, продължаваше да вижда как то се изплъзва и главичката с ефирна косица се удря в осеяния с фасове паваж.
— А? Рал? — повтори Хелън. Видя дъщеря си в ръцете му и сякаш за пръв път осъзна какво се е случило. Протегна ръце към детето си и Натали, все още в прегръдката на Ралф, също й подаде пухкавите си ръчички. Младата жена политна, блъсна се в стената на сградата и се олюля. Краката й се преплетоха (Ралф видя пръски кръв по белите й маратонки и се удиви колко ярко бе станало всичко изведнъж; цветовете отново бяха населили света, поне за малко) и тя щеше да падне, но точно в този момент Сю изтича навън. Вместо да падне, Хелън бе подпряна от отварящата се врата и се вкопчи в нея като пияница в уличен стълб.
— Рал? — Погледът й се беше прояснил, но изражението й подсказваше, че все още не може да повярва на случилото се. Тя си пое дълбоко въздух и с усилие проговори: — Да… Даа ми бе-ето. Бе-ето. Даа ми… На-али.
— Почакай, Хелън. Още не можеш да се държиш на крака.
Сю все още бе от другата страна на вратата, подпирайки с нея Хелън. Страните и челото на момичето бяха пепеляво-бледи, а очите му бяха пълни със сълзи.
— Излез оттам — извика й Ралф. — Подхвани я.
— Не мога! — изпелтечи Сю. — Цялата е в к-к-кръв!
— За Бога, я престани! Това е Хелън! Хелън Дипно, живее малко по-нататък по улицата.
И макар че Сю сигурно знаеше това, едва произнасянето на името я накара да се опомни. Измъкна се през отворената врата и когато Хелън отново залитна назад, тя обви ръка около раменете й и я прегърна здраво. Изненаданото изражение все още бе изписано по лицето на Хелън. Ралф откри, че му е все по-трудно да го гледа. Стомахът му се обръщаше при вида й.