— Ралф? Какво става? Злополука ли?
Той извърна глава и видя Бил Макгавърн, застанал в края на паркинга. Носеше една от своите спретнати сини ризи, с ръбове от гладене по ръкавите, засенчваше очи с изящната си ръка с дълги пръсти. Изглеждаше странно, но Ралф нямаше време да се чуди защо; твърде много неща се случваха едновременно.
— Не е злополука — изкрещя. — Пребили са я. Дръж, поеми детето.
Подаде Натали на Макгавърн, който отначало се отдръпна, но после я пое. Момиченцето отново се разплака. Бил, който имаше вид на човек, комуто току-що са подали препълнен с повръщано плик, я държеше с протегнати ръце, а крачетата й се люшкаха във въздуха. Зад него бе започнала да се събира малка тълпа, най-вече тийнейджъри с бейзболни униформи, запътили се към домовете си след следобедния мач на игрището зад ъгъла. Зяпаха подутото и окървавено лице на Хелън с някак си жадно изражение и Ралф се сети за Библейската притча за това как Ной се напил, как добрите синове отвърнали погледи от голия старец, а лошият син продължавал да гледа…
Избута Сю и прегърна Хелън. Здравото й око отново се извъртя към него. Този път тя произнесе по-отчетливо името му и от благодарността, която Ралф усети в гласа й, му се приплака.
— Сю, вземи бебето. Бил не разбира от тия работи.
Тя се подчини, нежно гушвайки Нат. Макгавърн я дари с признателна усмивка и Ралф внезапно осъзна какво му се е сторило странно. Бил не носеше сламената шапка, която (поне през лятото) изглеждаше като част от него.
— Хей, господине, какво се е случило? — запита едно от хлапетата.
— Нищо, което да ти влиза в работата — отвърна Ралф.
— Изглежда така, сякаш е изиграла няколко рунда с Ридик Боу.
— Не бе, с Тайсън! — обади се друго хлапе и макар да не бе за вярване, групичката избухна в смях.
— Изчезвайте оттук! — изкрещя им Ралф, внезапно вбесен. — Вървете да си пишете домашните! Нямате работа тук!
Те се поотдръпнаха, но никое не си тръгна. Та това, което виждаха, беше кръв, и то не на киноекрана.
— Хелън, можеш ли да ходиш?
— Да. Мишля… мисля, че мога.
Той внимателно я поведе през отворената врата на „Червената ябълка“. Хелън се движеше бавно, тътрейки крака като старица. Възкисела миризма на пот лъхаше от порите й и Ралф почувства как стомахът му отново се преобръща. Не точно от миризмата, а от усилието да свърже някак тази Хелън с пъргавата и сексапилна жена, с която бе говорил вчера, докато тя работеше в градината си.
Внезапно си спомни още нещо за вчерашния ден. Хелън носеше сини, силно изрязани шорти, и той бе забелязал две синини по краката й — едно голямо жълто петно на лявото бедро и по-нова и тъмна синина на десния прасец.
Поведе я към малката канцелария зад касата. Хвърли поглед в изпъкналото огледало против крадци, монтирано в ъгъла, и видя как Макгавърн придържа вратата за Сю.
— Заключи — нареди той.
— Божичко, Ралф, не бива да…
— Само за две минути. Моля те.
— Ами… добре тогава.
Ралф чу щракването на резето, докато помагаше на Хелън да седне на стола зад разхвърляното бюро. Вдигна телефонната слушалка и натисна бутона, на който пишеше 911. Преди да чуе сигнала, Хелън протегна ръката си със засъхнали струйки кръв по нея и натисна бутона за прекъсване на връзката.
— Не-ей… Рал. — Тя преглътна с очевидно усилие и опита отново: — Недей.
— Напротив. Ще се обадя.
В здравото й око проблесна страх.
— Не! Недей! — Погледна зад гърба му и отново протегна ръце. Смиреното й, умолително изражение накара Ралф да потръпне.
— Ралф? — обади се Сю. — Тя иска детето.
— Зная. Дай й го.
Сю подаде Натали на Хелън и Ралф видя как малката — навярно бе навършила една година — обви ръчички около шията на майка си и притисна личице в рамото й. Хелън я целуна по главичката. Очевидно това й причиняваше болка, но въпреки това тя го направи отново. И отново. Ралф видя кръвта, спекла се в леките гънки по врата й. Усети как гневът му отново запулсира.
— Ед беше, нали? — запита я Ралф. Разбира се, че е бил той — едва ли човек би прекъснал телефонната връзка, когато някой се опитва да се обади в полицията, ако е пребит от напълно непознат — но все пак трябваше да я попита.
— Да — отвърна Хелън. Шепнеше едва доловимо, заровила глава в ефирното облаче косица на дъщеричката си. — Да, Ед беше. Но не бива да звъниш в полицията. — Вдигна поглед към него; в здравото й око се четеше мъка и страх. — Моля те, не се обаждай в полицията, Ралф. Не мога да понеса мисълта бащата на Натали да влезе в затвора заради… заради…