— Съжалявам, но трябваше да го направя. Разбираш ли? Просто не можех да постъпя другояче.
— Вече нифто не разбирам! — отвърна тя. Носът й бе спрял да кърви, но когато посегна да го избърше, тя трепна.
— Хелън, защо го е направил? Защо те е пребил така? — Той започна да си припомня и други синини — може би са се появявали постоянно. Ако беше така, досега не го е забелязал. Заради смъртта на Каролин. И заради безсънието, което бе последвало. Във всеки случай не му се вярваше това да е първият случай, когато Ед е вдигнал ръка на жена си. Днес може би беше прехвърлил мярката, но не бе за пръв път. Осъзнаваше тази идея и признаваше нейната логичност, но откри, че въпреки това не можеше да си представи Ед да го върши. Припомняше си бързата усмивка на Ед, живите му очи, как ръцете му непрекъснато шаваха, докато говореше… но колкото и да се опитваше, не можеше да си го представи как използва тези ръце да пребие така жестоко жена си.
И тогава в съзнанието му изплува един спомен — как Ед върви вдървено към шофьора на камиона и как му удря плесница. Споменът за това бе като да отвориш вратата на килера на Фибър Макгий в онова старо радиошоу — само че онова, което изпадаше от него, не бе лавина от боклуци, а серия ярки образи от онзи отдавна отминал юлски ден. Буреносните облаци, струпали се над летището. Ръката на Ед, който маха през сваленото стъкло на датсуна, сякаш да накара портала да се отвори по-бързо. Шалчето с избродираните върху него китайски символи.
„Хей, хей, Сюзън Дей, колко дечица си убила, брей?“ — помисли си Ралф, но сякаш дочу гласа на Ед и се досети какво ще каже Хелън още преди да е отворила уста.
— Струва ми се направо нелепо — промърмори тя. — Удари ме, защото подписах една петиция — само за това! Разнасят я из целия град. Някой ми я пъхна в ръката, когато онзи ден влизах в супермаркета. Каза ми, че ще бъде от полза за дом „Грижи за жената“ и това ми се стори хубаво. Освен това детето взе да мрънка, така че просто…
— Просто я подписа — промълви Ралф. Тя кимна и отново заплака.
— Каква петиция? — запита Макгавърн.
— Канят Сюзън Дей в Дери. Тя е феминистка…
— Знам коя е Сюзън Дей — сопна се съседът му.
— Та както ти казвах, група хора я канят да произнесе реч тук. От името на дом „Грижи за жената“.
— Когато днес Ед си дойде, беше в отлично настроение — каза Хелън през сълзи. — Почти винаги е така в четвъртък, защото тогава работи само половин ден. Говореше как ще прекара следобеда, като се преструва, че чете книга, а всъщност само ще гледа как пръскачката се върти в градината… знаеш какъв е…
— Да — отвърна Ралф, спомняйки си как Ед пъхна ръка в един от варелите на едрия мъж и лукавата усмивка
(Знаем ги тия номера!) изписана на лицето му.
— Да, знам го какъв е.
— Помолих го да купи храна за детето… — Гласът й започна да се извисява, в него се долови плачлива нотка. — Не знаех, че така ще се ядоса… Право да си кажа, напълно бях забравила, че съм подписала онази проклета петиция… и все още не мога да разбера защо Ед се ядоса толкова… но… когато се върна… — Тя притисна Натали до себе си, цялата разтреперана.
— Шшш, Хелън, по-спокойно, всичко е наред.
— Не, не е! — Младата жена вдигна поглед към него; от здравото й око течаха сълзи, а от насиненото се процеждаха под подпухналия му клепач. — Н-н-ие е! Защо този път не можа да се сдържи? И какво ще стане сега с мен и детето? Къде ще отидем? Нямам никакви пари, освен в общата ни чекова книжка… Нямам работа… о, Ралф, защо се обади в полицията? Не биваше да го правиш! — Тя го удари по рамото с малкото си юмруче.
— Всичко ще се нареди. Имаш много приятели в квартала.
Но той почти не се чуваше какво говори и не бе усетил лекия й удар. Гневът пулсираше в гърдите и в слепоочията му като второ сърце.
Не бе казала „Защо не се сдържа?“, а „Защо този път не можа да се сдържи?“
Този път.
— Хелън, къде е Ед сега?
— Вкъщи, предполагам — отвърна тя вцепенено. Старецът я потупа по рамото, обърна се и тръгна към вратата.
— Ралф? — разтревожено се обади Бил Макгавърн. — Къде отиваш?
— Заключи вратата след мен — обърна се Ралф към Сю.
— Божичко, не знам дали… — Момичето хвърли колеблив поглед към зяпачите, надничащи през зацапаната витрина. Броят им се беше увеличил.
— Заключи — повтори той и наклони глава, долавяйки воя на приближаваща се сирена. — Чуваш ли?
— Да, но…
— Ченгетата ще ти кажат какво да правиш, а и шефът няма да ти се кара — дори може да ти даде награда, задето си постъпила както трябва.
— Ще си я разделя с теб — каза тя и отново погледна към Хелън. Страните на Сю бяха леко порозовели. — Божичко, Ралф, погледни я само! Наистина ли я е пребил само защото е подписала някаква глупава петиция?