— Не се приближавай, Пит — каза тя, без да се обръща. — Всичко е наред. Само си е скъсал ризата и панталоните… нали, Ралф?
— Да — отвърна той. — Безспорно. Май ще трябва да ме понапляскаш, задето…
Млъкна и погледна вляво от Лоуис. Там нямаше никого, но Ралф се усмихна и възкликна:
— Лахезис!
Протегна треперещата си, окървавена ръка и сякаш се здрависа с някого, после повтори движението. Очите му отново се отместиха, но този път надясно. Бавно, съвсем бавно посочи натам и заговори с отслабващ глас:
— Здравей, Клото. И помни — не… боли. Нали така?
Ръката му се вдигна, после падна върху гърдите му. Той погледна Лоуис с вече помътняващите си сини очи и с усилие изрече:
— Слушай! — Очите му не се откъсваха от нея и не й позволяваха да извърне поглед. — Всеки Божи ден, когато се събуждах до теб, имах чувството, че съм подмладен и виждах всичко… поновому. — Опита се отново да я погали, но не успя. — Всеки ден, скъпа.
— И за мен бе така, Ралф — събуждах се сякаш отново млада.
— Лоуис?
— Какво?
— Тиктакането. — Преглътна, после повтори, изговаряйки думата с огромно усилие. — Тиктакането.
— Какво тиктакане?
— Няма значение, вече престана — отвърна той и се усмихна широко. Сърцето му също престана да бие.
23.
Клото и Лахезис наблюдаваха Лоуис, която ридаеше над мъртвеца. Клото вдигна ръката си и смаяно я огледа.
По нея сияеше и пламтеше аурата на Ралф.
Клото: [Той е тук… не е ли прекрасно?]
Лахезис също вдигна ръка. Тя изглеждаше така, сякаш някой бе нахлузил синя ръкавичка върху златистозеленикавата аура, която я обгръщаше.
Лахезис: [Да. Той бе прекрасен човек.]
Клото: [Ще й го върнем ли?]
Лахезис: [Можем ли?]
Клото. [Има само един начин да разберем.]
Те се доближиха до Лоуис. Всеки докосна лицето й с ръката, която бе стиснал Ралф.
24.
— Мамо! — извика Натали Дипно. Във възбудата си отново бе проговорила на „бебешки“ език. — Кои тез длебни човеци? Защо пипат Ролис?
— Шшт, гълъбче — отвърна Хелън и отново закри очите й. Човечетата бяха изчезнали, а тя бе коленичила насред улицата до човека, който бе спасил живота на дъщеря й.
25.
Изведнъж Лоуис вдигна глава и изненадано се огледа, забравила мъката си. Беше изпълнена с фантастично усещане
(светлина, синя светлина)
за мир и покой. За миг Харис Авеню изчезна. Тя се намираше в някакво тъмно помещение, изпълнено със сладкото ухание на сено; някакво тъмно помещение, в което се преплитаха хиляди сияйни лъчи. Тя никога не забрави безумната радост, надигнала се в нея в този миг, нито пък твърдата увереност, че това е вселена, която Ралф искаше тя да види; вселена, в която зад тъмата се криеше ослепителна светлина… нима не я виждаше през пролуките?
— Ще ми простите ли някога? — хлипаше Пит. — О, Боже, ще ми простите ли някога?
— Разбира се — спокойно отвърна Лоуис.
Тя прокара ръка по лицето на Ралф, затвори очите му, положи главата му в скута си и зачака идването на полицията. Любимият й мъж изглеждаше като заспал. А белегът на дясната му ръка бе изчезнал.
10 септември 1990 г. — 10 ноември 1993 г.