— Явно е така — отвърна Ралф. Разбираше всичко, но думите сякаш звучаха някъде отдалеч. Гневът му нарастваше и сякаш го душеше с палещи ръце. Искаше му се да е на четирийсет или дори на петдесет, за да даде на Ед добър урок. Предполагаше, че даже и при сегашните обстоятелства би го направил.
Тъкмо завърташе резето на вратата, когато Макгавърн го сграбчи за рамото.
— Къде отиваш?
— Да се видя с Ед.
— Шегуваш ли се? Та той ще те смаже, ако му попаднеш в ръцете! Не видя ли какво е направил с нея?
— Точно така, видях — отвърна Ралф. Тонът му накара Бил да подскочи и да отдръпне ръката си.
— Мамка му, та ти си на седемдесет години, ако случайно си забравил! А в момента Хелън се нуждае от приятел, не от някой пребит старец, когото може да посещава, защото лежат в една и съща болница.
Беше прав, разбира се, но това само още повече разгневи Ралф. Предполагаше, че безсънието подклажда гнева му и му пречи да прецени спокойно ситуацията, но това нямаше значение. В известна степен яростта сякаш го облекчаваше. Във всеки случай беше за предпочитане, отколкото да живее в свят, където всички предмети бяха добили различни оттенъци на тъмносивото.
— Ако ме пребие, ще ми дадат малко демерол и най-сетне ще се наспя както трябва — каза той. — А сега ме остави на мира. Бил.
Пресече паркинга пред „Червената ябълка“. Една полицейска кола се приближаваше със святкащи сини лампи. Любопитните зяпачи го обсипаха с въпроси: „Какво стана? Тя добре ли е?“, но Ралф не им отговори. Спря на тротоара, изчака полицейската кола да завие към паркинга, после забързано пресече Харис Авеню; Макгавърн го последва на почтително разстояние.
ТРЕТА ГЛАВА
1.
Ед и Хелън Дипно живееха в къщичка, боядисана в шоколадовокафяво, с оттенък на бита сметана. Къщата бе от онези, които стариците често наричат „симпатична“. Двамата бяха умерени вегетарианци, които не изключваха от менюто си рибата и млечните продукти, бяха работили в предизборния щаб на Клинтън в последната кампания, а колата им — не датсунът, а една от новите миникаравани — бе облепена със стикери, на които пишеше: „ЦЕПЕТЕ ДЪРВА, НЕ АТОМИ“ и „КОЖИТЕ ПОДХОЖДАТ НА ЖИВОТНИТЕ, НЕ НА ХОРАТА“.
Освен това семейство Дипно явно пазеше всички плочи от шейсетте — Каролин намираше това за една от най-милите им черти — и сега, докато Ралф вървеше към къщичката с ръце, свити в юмруци, дочу как Грейс Слик извива една от песните, превърнали се в химн на Сан Франциско:
Едно хапче те смалява, друго те уголемява.
А онези пък, от мама, са голямата измама.
Питай Алис; ако искаш, щом триметрова тя стане.
Музиката звучеше от тонколона, разположена на мъничката веранда на къщичката. На поляната се въртеше пръскачка, водните струи образуваха дъги във въздуха и мокреха тротоара. Ед Дипно, гол до кръста, седеше в шезлонг с кръстосани крака, загледан в небето с учуденото изражение на човек, който се опитва да реши дали облакът, който плува над него, прилича повече на кон или на еднорог. Босият му крак се полюшваше в такт с музиката. Разтворената книга, захлупена в скута му, се връзваше чудесно с музиката, разливаща се от тонколоната, тъй като заглавието й беше „И каубойките понякога тъгуват“.
Картината беше направо идилична; все едно че беше нарисувана от Норман Рокуел и озаглавена „Почивен ден“. Стига да не забелязваш кръвта по кокалчетата на пръстите на Ед и пукнатината на лявото стъкло на кръглите му очила тип „Джон Ленън“.
— Ралф, за Бога, само недей да се биеш с него! — изсъска Макгавърн, когато съседът му тръгна направо през моравата.
Ед се извърна, видя го и сияйно се усмихна, после възкликна:
— Хей, Ралф! Радвам се да те видя, човече!
Ралф си представи как преобръща шезлонга и просва Ед на собствената му ливада, а очите на младия мъж се разширяват от шок и изненада зад очилата му. Картината бе толкова реална, че дори виждаше как слънцето се отразява в стъклото на часовника на Ед, докато се опитва да се изправи.
— Вземи си една бира и си домъкни камък за сядане — казваше Ед в този момент. — Ако искаш да изиграем една партия шах…
— Бира? Партия шах? Господи, Ед, какво ти става?
Младият мъж не отговори веднага, само го изгледа с изражение, което бе едновременно плашещо и вбесяващо. Изглеждаше развеселен и засрамен като човек, който се готви да каже: „Тюх да се не види, скъпа — пак ли съм забравил да изхвърля боклука?“
Ралф посочи към паркинга — покрай Макгавърн, който бе застанал (сигурно щеше да се скрие, ако имаше зад какво) близо до мокрото петно, което се бе образувало от пръскалката на тротоара, и неспокойно ги наблюдаваше. Към първата полицейска кола се бе присъединила втора и през спуснатите им стъкла долиташе слабото пращене на радиостанциите. Тълпата вече бе значително по-голяма.