— Полицията е тук заради Хелън! — каза той, стараейки се да не крещи, защото нямаше полза, и въпреки това го правеше. — Дошли са, защото си пребил жена си, ясно ли ти е?
— О — промълви Ед и виновно потри бузата си. — Това ли било.
— Да, точно това! — отвърна Ралф. Чувстваше как направо прелива от ярост.
Ед погледна зад гърба му към полицейските коли, към тълпата, заобиколила „Червената ябълка“… и изведнъж видя Макгавърн.
— Бил! — извика. Макгавърн се дръпна назад. Ед не забеляза това или пък се престори, че не го забелязва. — Хей, приятелю! Примъкни си един камък за сядане! Искаш ли бира?
Точно тогава Ралф разбра, че ще го цапардоса и ще счупи тъпите му кръгли очилца с надеждата някое парченце да попадне в окото му. Щеше да го направи и нищо на света не можеше да го спре — но в последния момент се поколеба. Дочу гласа на Каролин, който все чуваше напоследък, когато не си мърмореше сам на глас, но всъщност не беше нейният глас; колкото и невероятно да бе, си припомни думите на Тригьр Вашон, когото бе видял само един-два пъти след деня, в който Триг го бе спасил от гръмотевичната буря — денят, в който Каролин бе получила първия си пристъп.
„Еий, Ралф! Много внимавай, човече! Тоя тука луд за връзване! Може само чака да го удариш!“
Да, реши той. Може би Ед точно това и чакаше. Защо? Кой знае? Може би за да има повод да отвърне, а може би просто защото е луд.
— Престани да ме баламосваш! — каза той, снижавайки гласа си почти до шепот. Със задоволство забеляза как вниманието на Ед светкавично се насочва пак към него и бе дори още по-доволен, щом забеляза, че усмивката на младия мъж помръква. Ед присви очи, наежи се и ядно го изгледа. Това бе погледът на разярен звяр.
Ралф се приведе и го погледна право в очите.
— Заради Сюзън Дей ли беше? — запита той със същия тих глас. — Сюзън Дей и оная история за абортите? Нещо за мъртви бебета? Затова ли си го изкара на Хелън?
В ума му се въртеше и друг въпрос: „Всъщност кой си ти, Ед?“ — но преди да успее да го зададе, младият мъж го блъсна с всичка сила. Старецът падна по гръб на мократа трева.
Остана да лежи с присвити колене и видя как Ед внезапно скочи от шезлонга си.
— Не го закачай! — извика Макгавърн от сравнително безопасната си позиция на тротоара.
Ралф не му обърна внимание. Остана да лежи подпрян на лакти, вперил поглед в Ед. Все още бе разгневен и уплашен, но тези емоции започваха да отстъпват място на някакво странно, вледеняващо възхищение. Виждаше луд — и то истински. Човекът пред него не бе суперзлодеят от някой комикс, например Норман Бейтс3 или капитан Ахав4.
Това бе само Ед Дипио, който работеше в лаборатории „Хокинг“ — един от ония тъпанари, както биха казали старците, които играеха шах в района за пикници, но все пак бе доста свестен човек за демократ. А сега на този доста свестен човек му бяха изхвръкнали всички чивии и това не бе станало в деня, когато Ед бе видял името на жена си на една петиция, закачена на таблото за обяви в магазинчето „Пазарувай и пести“. Сега на Ралф му стана ясно, че лудостта се е загнездила в Ед поне от година време, и това го накара да се запита какви ли тайни е криела Хелън под обичайното си дружелюбно поведение и ведра усмивка, и какви ли още незачителни подробности — като се изключат синините — е пропуснал да забележи.
„Не бива да забравяме и Натали — помисли си той. — Какво ли е видяла? Какво ли е преживяла? Освен, разбира се, да бъде влачена по Харис Авеню от залитащата си, обляна в кръв майка?“
Усети, че целият настръхва.
Ед закрачи насам-натам по циментираната пътечка, без да забелязва, че тъпче циниите, посадени от Хелън. Беше се превърнал в онзи Ед, когото Ралф бе видял край летището миналата година, дори повтаряше абсолютно същите резки врътвания на главата.
„Ето защо ме посрещна толкова радушно — помисли си Ралф. — Сега изглежда същият, както когато се нахвърли върху човека с камионетката. Като петел, който варди своята територия от двора.“
— Вината не бе изцяло нейна, признавам. — Ед говореше бързо и удряше с юмрук по разперената си длан, докато вървеше, обгърнат от дъждовния облак на пръскалката. Ралф забеляза, че ребрата му се броят; изглеждаше така, сякаш не се е хранил с месеци.
— И все пак, когато глупостта достигне определено ниво, става трудно поносима — продължаваше Ед. — Като например мъдреците, които идват да питат цар Ирод: „Где е Юдейският цар, който се е родил?“ И този въпрос го задават на Ирод! Мъдреци, друг път! Нали така, Ралф?