Ралф кимна. Разбира се, Ед. Както кажеш. Ед.
Младият мъж също кимна и продължи да снове назад-напред през облака от пръски и призрачно преплитащите се дъги, удряйки с юмрук по дланта си.
— Като в онази песен на „Ролинг Стоунс“ — „Погледни я, погледни, гледай колко глупаво момиче!“ Сигурно не я помниш, нали? — Засмя се — насечен звук, който извика у Ралф представата за плъхове, подскачащи върху натрошено стъкло.
Макгавърн коленичи до Ралф и промърмори:
— Да се махаме оттук.
Старецът поклати глава и когато Ед отново се извърна към тях, Макгавърн бързо се изправи и избяга на тротоара.
— Помислила си е, че може да те заблуди, така ли? — запита Ралф. Продължаваше да лежи на моравата, подпрян на лакти. — Въобразявала си е, че няма да разбереш какво е направила.
Ед прекоси пътечката, надвеси се над него и размаха стиснатия си юмрук над главата му като някой злодей от ням филм.
— Не-не-не-не! — изкрещя той.
Песента на „Джеферсън Еърплейн“ бе заменена от изпълнение на „Енималс“; Ерик Бърдън разясняваше с ръмжене светото писание според Джон Ли Хукър: „Бум-бум-бум-бум, ще те застрелям аз!“ Макгавърн изкрещя — очевидно мислеше, че Ед ще се нахвърли върху Ралф, но младият мъж приклекна на тревата, заемайки положението на спринтьор, който чака пистолетния изстрел на стартера. Лицето му бе покрито с капки, които отначало Ралф взе за пот, но после си спомни как онзи крачеше назад-напред през облака от пръски. Петънцето от кръв на лявата леща на очилата му се бе размазало леко и сега окото му изглеждаше кръвясало.
— Съдбата ми помогна да узная всичко! Точно така — съдбата! Нима не го разбираш? Не ме мисли за глупак, Ралф! Може да си в напреднала възраст, но никак не си тъп! Ето какво се случи: отивам в супермаркета, за да купя бебешка храна — каква ирония само! — и откривам, че тя се е присъединила към убийците на бебета! Към центурионите! Към самия Пурпурен крал! И знаеш ли какво? Просто ми… причерня!
— Пурпурният крал ли? Кой е той?
— О, моля те! — Ед хвърли лукав поглед към него. — „Тогава Ирод, като видя, че беше подигран от мъдреците, разяри се твърде много и прати да погубят всичките мъжки младенци във Витлеем и във всичките му околности, от две години и по-долу, според времето, което внимателно бе изучил от мъдреците.“ Така пише в Библията, Ралф. Евангелие от Матея, втора глава, шестнайсти стих. Съмняваш ли се? Смееш ли да оспорваш, че така е казано?
— Не. Щом ти го казваш, вярвам ти.
Ед кимна. Странните му тъмнозелени очи се застрелкаха насам-натам. След това той бавно се надвеси пад Ралф, все едно че искаше да го целуне. От него лъхаше на пот и на някакъв одеколон, чиято миризма бе вече едва доловима, но и на още нещо — нещо, което вонеше като вкиснато мляко. Запита се дали това не е миризмата на лудостта му.
По Харис Авеню се приближаваше линейка; лампата на покрива й проблесваше, но сирената не беше включена. Тя сви към паркинга пред „Червената ябълка“.
— Дано — ожесточено произнесе Ед. — Дано наистина го вярваш!
Очите му престанаха да блуждаят и се втренчиха в Ралф.
— Те масово убиват бебета — прошепна той с треперещ глас. — Изтръгват ги от утробите на майките им и ги изнасят в закрити камиони. Задай си следния въпрос, Ралф: колко пъти седмично си виждал някой от тези големи камиони по пътя? С ниско ремарке, върху което е опънат брезент? Питал ли си се някога какво возят? Питал ли си се някога какво има под тези брезентови покривала?
Ухили се и забели очи.
— Изгарят повечето от зародишите в Нюпорт. На сградата има надпис „Землемерска служба“, но всъщност това е крематориум. Част от телата изпращат извън щата. С камиони, с малки самолети. Защото зародишната тъкан е изключително ценна. Казвам ти това не само като загрижен гражданин, Ралф, но и като служител на лаборатории „Хокинг“. Зародишната тъкан е… по… ценна… от златото.
Внезапно извърна глава и се втренчи в Бил Макгавърн, който отново се бе приближил, за да чуе думите му.
— ДА, ПО-ЦЕННА ОТ ЗЛАТОТО И ОТ РУБИНИТЕ! — изкрещя и Макгавърн отскочи назад, ококорил очи от уплаха и смайване. — ЗНАЕШ ЛИ ТОВА. СТАР ДУХАЧ ТАКЪВ?
— Да — отговори Макгавърн. — Мисля… мисля, че го знам. — Той хвърли бърз поглед към улицата, където една от полицейските коли тъкмо излизаше от паркинга на „Червената ябълка“ и се насочваше към тях. — Може би съм го чел някъде. Сигурно в „Сайънтифик Америкън“.
— „Сайънтифик Америкън“! — Ед се разсмя със снизходително презрение, обърна се към Ралф и отново забели очи към небето, сякаш искаше да каже: „Виждаш ли с какви глупаци трябва да се разправям.“ След това лицето му отново стана сериозно. — Масови убийства, точно както по времето на Христос. Само че сега погубват неродените. Не само тук, но и по целия свят. Избиват ги с хиляди, Ралф, с милиони, и знаеш ли защо? Знаеш ли защо отново се намираме в двора на Пурпурния крал в тази нова епоха на мрака?