Ралф знаеше. Не беше толкова сложно да сглоби мозайката, ако имаше достатъчно късчета. Особено след като бе видял как Ед рови във варел с изкуствен тор и търси трупове на мъртви бебета, които бе сигурен, че ще открие.
— Този път някой е прошепнал нещо на цар Ирод по-отрано. Това искаш да кажеш, нали? Историята за Месията се повтаря, прав ли съм?
Седна на тревата, като едва ли не очакваше Ед отново да го блъсне, дори почти се надяваше да го направи. Гневът му се възвръщаше. Каза си, че няма смисъл да подлага на критика заблудите и фантазиите на един психично болен човек, както се обсъжда пиеса или филм — може би дори беше грехота — но самата мисъл, че Хелън е била пребита заради подобни фикс идеи, го вбесяваше неимоверно.
Ед не го докосна, а се изправи и отупа ръце с делово изражение. Явно се бе успокоил. Полицейската кола, която бе излязла от паркинга на „Червената ябълка“, се приближи до бордюра и спря. Ед я погледна, а след това и Ралф, който също се изправяше, сетне промълви:
— Може и да ми се подиграваш, но това е истината. Но сега не е цар Ирод, а Пурпурният крал. Ирод е бил само едно от превъплъщенията му. Пурпурният крал се прехвърля от тяло в тяло и от поколение на поколение като дете, което подскача ло камъните, за да премине някое поточе, Ралф, и винаги търси Месията. И той винаги му се изплъзва, но този път положението може да се промени. Защото Дери е по-различен. Всички сили са започнали да се събират тук. Зная, че ти е трудно да го повярваш, но е истина.
„Пурпурният крал — помисли си Ралф. — О, Хелън, толкова ми е мъчно за теб!“
Двама мъже — единият в униформа, другият цивилен, но и двамата явно полицаи — излязоха от колата и се приближиха до Макгавърн. В далечината зад тях, при магазина, Ралф забеляза още двама души с бели панталони и бели ризи с къс ръкав, които тъкмо излизаха от „Червената ябълка“. Единият подкрепяше Хелън, която вървеше с несигурната походка на пациент след операция. Другият носеше на ръце Натали.
Санитарите помогнаха на Хелън да се качи в линейката. Онзи, който държеше детето, се качи при нея, а другият тръгна към мястото на шофьора. Ралф забеляза, че не действат припряно, и реши, че това е добър знак за състоянието на Хелън. Може би Ед не я бе наранил твърде лошо… поне не този път.
Цивилният полицай — едър, широкоплещест, с руси мустаци и бакенбарди в стил „бар за ергени“ — се бе приближил до Макгавърн, когото явно познаваше. По лицето му беше изписана широка усмивка.
Ед прегърна стареца през раменете, дръпна го встрани от хората на тротоара и прошепна:
— Не искам да ни чуят.
— Не се и съмнявам.
— Тези същества… Центурионите… слугите на Пурпурния крал… няма да се спрат пред нищо. Те са безжалостни.
— Сигурно. — Ралф се обърна тъкмо навреме, за да види как Макгавърн посочва Ед. Широкоплещестият мъж кимна спокойно. На лицето му все още бе изписана лека, дружелюбна усмивка.
— Вече не става въпрос само за абортите! Те изтръгват неродените от всякакви майки, не само от наркоманките и проститутките — дали зародишът е на осем дни, осем седмици или осем месеца — на центурионите им е все едно. Ужасната жътва продължава неспирно ден и нощ. Заколението. Виждал съм телца на бебета по покривите, Ралф… под живите плетове… в каналите… носещи се в каналите и в река Кендъскиг към Пустошта…
Очите му, големи и зелени, ярки като изкуствени смарагди, бяха вперени в далечината.
— Ралф — прошепна той, — понякога светът е изпълнен с цветове. Започнах да ги виждам, откакто Той дойде и ми каза. Но сега всичко се обагря в черно.
— Откакто кой е дошъл и ти е казал, Ед?
— Ще поговорим за това по-късно — прошепна младият мъж, без да движи устните си, като затворник от някой филм. При други обстоятелства — това би изглеждало смешно.
После широко се усмихна като водещ на телевизионна игра, заличавайки лудостта тъй убедително, както слънцето заличава нощта. Промяната бе внезапна почти колкото смяната на времето в тропиците и ужасяваща, но въпреки това Ралф видя в нея нещо успокояващо. Може би все пак те — той, Макгавърн, Лоуис и всички останали от този малък участък на Харис Авеню, които познаваха Ед — не бива да се винят твърде много задето не бяха забелязали по-рано лудостта му. Защото Ед бе опитен; Ед наистина бе усъвършенствал номера си. Усмивката му бе достойна за „Оскар“. Дори и в странна ситуация като тази буквално те задължаваше да се усмихнеш в отговор.