— О, здравейте! — обърна се той към полицаите. Едрият бе приключил разговора си с Макгавърн и сега двамата се приближаваха. — Примъкнете си по един камък за сядане, момчета! — Ед излезе пред Ралф с протегната ръка.
Едрият цивилен полицай я пое и я стисна; на устните му все още бе изписана леката дружелюбна усмивчица.
— Едуард Дипно? — запита той.
— Точно така. — Ед се здрависа и с униформения полицай, който изглеждаше пообъркан, след това отново насочи вниманието си към едрия мъж.
— Аз съм сержант Джон Лийдекър — каза широкоплещестият. — Това е полицай Крис Нел. Разбрахме, че тук е имало някакво спречкване, сър.
— Ами, да. Може и така да се каже. Или, ако трябва да си говорим честно, аз се държах като пълен кретен. — Леката засрамена усмивка на Ед бе обезпокояващо нормална. Ралф си помисли за всички онези чаровни психопати, които бе гледал по филмите (Джордж Сандърс винаги бе особено добър в такива роли) и се почуди дали е възможно един умен химик-изследовател да метне някакъв провинциален детектив, който изглеждаше така, сякаш все още не бе оставил зад себе си юношеските си увлечения по „Треска в събота вечер“.
Ралф ужасно се боеше, че това е напълно възможно.
— С Хелън се скарахме заради една петиция, която бе подписала — говореше Ед. — и от дума на дума… Божичко, просто не ми се вярва, че я ударих.
Разпери и отпусна ръце, сякаш за да подчертае колко е смаян — да не говорим пък колко объркан и засрамен — от случилото се. Лийдекър се усмихна в отговор. Спомените на Ралф отново се върнаха към спречкването от миналото лято между Ед и човека със синята камионетка. Ед бе нарекъл едрия мъж убиец, дори му бе зашлевил шамар, и въпреки всичко накрая човекът го гледаше едва ли не с уважение. Все едно че го бе хипнотизирал, и Ралф си помисли, че сега вижда същата сила в действие.
— Значи просто нещата са стигнали малко далеч, така ли? — запита Лийдекър съчувствено.
— Ами да. — Ед бе поне на трийсет и две, но широко отворените му очи и невинното изражение го правеха да изглежда така, сякаш съвсем наскоро бе навършил допустимата възраст, за да може да си купи бира.
— Чакайте малко — избухна Ралф. — Не бива да му вярвате, той е луд! И опасен! Току-що ми каза…
— Това е господин Робъртс, нали? — обърна се Лийдекър към Макгавърн, без изобщо да обръща внимание на Ралф.
— Да — отвърна Бил някак официално. — Това е Ралф Робъртс.
— Аха. — Лийдекър най-после обърна поглед към Ралф. — Бих искал да поговоря с вас след малко, господин Робъртс, но засега просто застанете ето тук, до приятеля си, и мълчете. Разбрахме ли се?
— Но…
— Разбрахме ли се?
По-ядосан от всякога, Ралф демонстративно закрачи и спря до Макгавърн. Това обаче нямаше абсолютно никакъв ефект върху сержанта. Той се извърна към полицай Нел:
— Може ли да спреш музиката, Крис, та да си чуем малко мислите?
— Добре. — Униформеният отиде до касетофона, проучи различните копчета и плъзгачи и прекъсна „Ху“ по средата на песента за слепия майстор на флипера.
— Е, май наистина съм го надул малко повечко. Чудя се как съседите не са се оплакали още.
— Няма нищо, животът продължава — каза Лийдекър, сетне вдигна лицето си, по което все още играеше леката усмивчица, към облаците, плаващи в синьото лятно небе.
„Чудесно — помисли си Ралф. — Тоя е истински Уил Роджърс.“ Ед обаче кимаше, сякаш детективът бе подхвърлил не само един бисер на мъдростта, а цял наниз.
Лийдекър порови из джоба си и извади кутийка клечки за зъби. Предложи ги на Ед, който отказа, след това изтръска една и я пъхна в ъгълчето на устата си.
— Така значи. Малка семейна препирня. Това ли чух?
Ед кимна енергично. По лицето му все още бе изписана откритата, леко объркана усмивка.
— Всъщност по-скоро може да се нарече спор. Политически…
— Аха, аха — каза Лийдекър, кимайки усмихнато, но преди да продължите, господин Дипно…
— Моля, наричайте ме Ед.
— Преди да продължим, господин Дипно, само бих искал да ви съобщя, че всичко, което кажете, може да бъде използвано срещу вас — нали разбирате — в съдебната зала. А също и че имате право на адвокат.
Дружелюбната, но озадачена усмивка на Ед — „Но, моля ви, какво съм направил? Ще ми помогнете ли да си изясня?“ — угасна за миг. Замени я подозрителният, преценяващ поглед. Ралф извърна очи към Макгавърн и облекчението, което видя на лицето му, отговаряше напълно на онова, което изпитваше и самият той. Май Лийдекър все пак не бе чак толкова загубен.