— За Бога, че за какво ми е адвокат? — сопна се Ед. Извърна се наполовина и изпробва озадачената усмивка върху Крис Нел, който все още стоеше на верандата.
— Не зная, а може би и вие не знаете — отвърна Лийдекър, все така усмихнат. — Просто ви казвам, че имате право на адвокат. Ако не можете да си го позволите, град Дери ще ви осигури служебен защитник.
— Но аз не…
Лийдекър кимаше и се усмихваше.
— Разбира се, както желаете. Но имате право. Разбрахте ли всичко, което ви обясних, господин Дипно?
За момент Ед остана напълно неподвижен; очите му отново широко се отвориха и станаха безизразни. Ралф си помисли, че прилича на човек-компютър, който се опитва да обработи голям и сложен масив входни данни. Изведнъж Ед явно осъзна, че номерът с невинното изражение не е минал. Раменете му се отпуснаха. Празнотата в погледа му бе заместена от нещастно изражение, което изглеждаше твърде истинско, за да се усъмни човек в него… но все пак Ралф се усъмни. Длъжен бе да се усъмни; нали бе видял лудостта по лицето на Ед, преди да дойдат Лийдекър и Нел. Бил Макгавърн също я бе видял. И все пак Ралф смяташе, че някъде дълбоко в себе си Ед наистина съжалява, че е пребил Хелън.
„Да — помисли си, — точно както дълбоко в себе си той наистина вярва, че тези негови центуриони карат камиони с мъртви зародиши в Нюпорт. И че силите на доброто и злото се събират в Дери да изиграят някаква драма, която се развива във въображението му. Да я наречем «Поличбата V: В двора на Пурпурния крал».“
И все пак не можеше да потисне неволната си симпатия към Ед Дипно, който редовно посещаваше Каролин три пъти седмично по време на предсмъртния й престой в старческия дом на Дери, който винаги й носеше цветя и я целуваше по бузата, когато си тръгваше. Той бе продължил с тази целувка на сбогуване дори когато бе започнала да я обгръща миризмата на смърт, и Каролин винаги стисваше ръката му и го даряваше с усмивка на благодарност. „Благодаря, задето помниш, че все още съм човешко същество — казваше тази усмивка. — И благодаря, че се държиш с мен като с такова.“ Това бе онзи Ед, когото Ралф считаше за свой приятел и мислеше — или може би само се надяваше — че отново ще го види.
— Май съм загазил? — промълви младият мъж.
— Ами, да видим — отвърна Лийдекър, продължавайки да се усмихва. — Избили сте два зъба на жена си. Май сте й пукнали и костта на скулата. Бих се обзаложил на часовника на дядо ми, че има мозъчно сътресение. Плюс дребни наранявания — ранички, синини и онова странно оголено петно над дясното й слепоочие. Какво сте се опитвали да направите? Да я скалпирате ли?
Ед мълчеше, вперил застиналите си зелени очи в лицето му.
— Тя ще прекара нощта в болницата под наблюдение, защото някакъв дивак я е пребил от бой и май всички са съгласни, че този дивак сте вие, господин Дипно. Виждам кръвта по ръцете ви и по очилата ви и трябва да ви кажа, че аз също мисля така. А вие какво мислите? Изглеждате ми умен човек. Смятате ли, че сте загазили?
— Много съжалявам, че я ударих. Не исках да го правя.
— Аха, а пък ако ми даваха по четвърт долар всеки път, когато съм чувал тези думи, никога повече нямаше да се наложи да отделям пари от заплата за питиетата си. Арестувам ви по обвинение за нанесени телесни повреди. Това обвинение е според закона за насилието в семейството на щата Мейн. Бих искал да потвърдите още веднъж, че съм ви уведомил за правата ви.
— Да — тъжно прошепна Ед. Усмивката — озадачена или каквато и да е друга — бе изчезнала от лицето му.
— Ще ви закараме в полицейския участък. След това можете да се обадите по телефона и да си уредите освобождаване под гаранция. Крис, вкарай го в колата, моля те.
Нел се доближи до Ед.
— Ще създавате ли проблеми, господин Дипно?
— Не — отвърна Ед със същия тих глас и Ралф видя как от окото му се плъзва сълза. Той машинално я изтри с опакото на дланта си. — Никакви проблеми.
— Чудесно — каза любезно Нел и го съпроводи до патрулната кола.
Докато пресичаше тротоара, Ед хвърли поглед към Ралф.
— Съжалявам, старче — каза и седна отзад в колата. Преди полицай Нел да затвори вратата. Ралф видя, че от вътрешната й страна няма дръжка.
2.
— Така — каза Лийдекър, обърна се към Ралф и му протегна ръка. — Съжалявам, ако съм ви се сторил малко груб, господин Робъртс, но понякога такива типове са непредсказуеми. Особено съм нащрек към онези, които изглеждат спокойни, защото никога не знаете какво ще направят. Името ми е Джон Лийдекър.
— Джони бе мой ученик, когато преподавах в Общинския колеж — каза Макгавърн. Сега, когато Ед Дипно вече бе на сигурно място, той облекчено забърбори: — Беше добър ученик. Написа отлична курсова работа за Детския кръстоносен поход.