— Приятно ми е да се запознаем — каза Ралф и се здрависа със сержанта. — И не се притеснявайте. Не съм се обидил.
— Знаете ли, направо е било лудост от ваша страна да идвате тук и да се карате с него — бодро заяви Лийдекър.
— Бях страшно ядосан. И все още съм.
— Разбирам ви. Разминало ви се е леко — това е най-важното.
— Не. Хелън е най-важното. Хелън и детето.
— И с това съм съгласен. Кажете ми за какво си говорихте с господин Дипно, преди да дойдем, господин Робъртс, може ли да ви наричам Ралф?
— Разбира се. — Той си припомни набързо разговора си с Ед, опитвайки се да го предаде накратко. Макгавърн, който бе чул известна част, но не и целия разговор, слушаше без да се обажда, с широко отворени очи. Всеки път, когато го погледнеше, на Ралф му се приискваше Бил да бе със сламената си шапка. Без нея изглеждаше по-стар. Почти столетник.
— Е, звучи доста шантаво, нали? — отбеляза Лийдекър, когато Ралф свърши.
— Какво ще стане сега? Ще отидели в затвора? Не трябва да го прибират в затвора, а в лудницата.
— Вероятно — съгласи се Лийдекър, — но има голяма разлика между „трябва“ и „ще бъде“. Няма да отиде в затвора, но няма и да го изпратят в санаториума „Сънивейл“ — това се случва само в старите филми. Най-доброто, на което можем да се надяваме, е съдът да го задължи да се подложи на някаква терапия.
— Но Хелън не ви ли каза…
— Жената не ни каза нищо, а ние не се опитахме да я разпитваме в магазина. Явно изпитваше силна физическа болка и беше разстроена.
— Разбира се — каза Ралф. — Колко съм глупав.
— По-късно тя може да потвърди думите ти… но може и да не го направи. Жертвите на съпружески тормоз често се превръщат в истински мекотели, ако ме разбираш. За щастие според новия закон няма значение какъв ще бъде случаят. Притиснали сме го до стената. С госпожицата от магазинчето можете да свидетелствате за състоянието на госпожа Дипно и кого е посочила като виновник за това състояние. Аз пък ще свидетелствам, че съпругът на жертвата е имал кръв по ръцете си. Но най-хубавото от всичко е, че той каза вълшебните думички: „Божичко, не ми се вярва, че я ударих.“ Бих искал да дойдеш в участъка — най-добре утре сутринта, ако това те устройва — за да запиша подробно показанията ти, Ралф, но това са само формалности. В основни линии случаят е ясен. — Извади клечката от устата си, счупи я, хвърли я в канавката и отново извади кутийката. — Искаш ли?
— Не, благодаря — отвърна Ралф и леко се усмихна.
— Не те виня. Грозен навик, но се опитвам да откажа пушенето, което е още по-лоша привичка. Най-страшното в случаи с хора като Дипно е, че тяхната интелигентност им прави лоша услуга. Хвръква им чивията, нараняват някого… а после отново влизат в релси. Ако се озовеш на мястото достатъчно скоро след гръмването на бушона — като теб, Ралф — може и да успееш да ги видиш как стоят с наклонена глава, заслушани в музиката, опитвайки се да се върнат към ритъма й.
— Така беше и в този случай. Точно така беше.
— По-умните успяват да минат с тоя номер доста дълго време — изглеждат разкаяни, ужасени от собствените си деяния, решени да поправят стореното. Убедителни са, чаровни и доста често е почти невъзможно да се разбере, че под приятната външност се крият луди за връзване. Дори психопати като Тед Бънди понякога с години успяват да се преструват на нормални. Успокояващото е, че все пак няма много като Тед Бънди на свобода въпреки всички книги и филми за откачени убийци.
Ралф въздъхна дълбоко.
— Ама че бъркотия.
— Да. Но погледни откъм добрата страна: поне за известно време ще го държим далеч от нея. Сигурно до довечера ще излезе срещу гаранция от двайсет и пет долара, но…
— Двайсет и пет долара? — попита Макгавърн едновременно шокиран и циничен. — Само толкова ли?
— Да — отвърна Лийдекър. — Баламосах Дипно с обвинението за телесни повреди, — защото звучи доста плашещо, но в щата Мейн да натупаш жена си е само незначително провинение.
— И все пак в закона има една малка нова хитрост — каза Крис Нел, присъединявайки се към тях. — Ако Дипно поиска да излезе под гаранция, ще трябва да обещае да не установява какъвто и да било контакт с жена си до разрешаването на случая в съда — не може да влиза в къщата, да я пресреща на улицата, дори да й се обажда по телефона. Ако не е съгласен — остава си в затвора.
— Да предположим, че се съгласи, а после все пак се върне? — попита Ралф.