— Тогава наистина ще го опандизим — отвърна Нел, — защото това вече е престъпление… или може да бъде, ако областният прокурор реши да обърне дебелия край. При всички случаи нарушителите на закона за насилие в семейството обикновено прекарват много повече от един следобед в затвора.
— И да се надяваме, че съпругата, която е посетил в нарушение на закона, ще бъде още жива, когато го изправят пред съда — добави Макгавърн.
— Да — тежко въздъхна Лийдекър. — Понякога точно в това е проблемът.
3.
Ралф се прибра и гледа телевизия около час, втренчен в екрана, без да вижда излъчваната програма. Стана по време на една реклама, за да види дали в хладилника е останала студена кола, олюля се и се подпря с ръка на стената, за да не падне. Целият трепереше и едва се сдържаше да не повърне. Разбираше, че това е само забавена реакция на случилото се, но слабостта и гаденето все пак го плашеха.
Седна отново; в продължение на минута дишаше дълбоко, навел глава, със затворени очи, а после стана и бавно отиде до банята. Напълни ваната с топла вода и лежа в нея, докато чу, че по телевизията започва „Нощен съд“ — първият от следобедните семейни сериали. До това време водата във ваната почти бе изстинала и Ралф се измъкна с облекчение. Избърса се, преоблече се в чисти дрехи и реши, че една лека вечеря ще му се отрази добре. Извика към долния етаж, мислейки, че Макгавърн може би ще иска да му прави компания, но не получи отговор.
Сложи на котлона тенджерка с вода, за да си свари две яйца, и се обади в болницата. Разговорът бе прехвърлен към служителка от „Обслужване на пациентите“, която провери в компютъра си и потвърди — да, разбрал е правилно, Хелън Дипно наистина е приета в болницата. Състоянието й бе записано като „добро“. Не, няма представа кой се грижи за детето на госпожа Дипно; знае само че в списъка с новоприетите няма Натали Дипно. Не, Ралф не може да посети госпожа Дипно тази вечер, но не защото лекарят е забранил достъпа на посетители; госпожа Дипно го е пожелала.
„И защо ще го прави?“ — понечи да попита Ралф, но се въздържа. Служителката сигурно щеше да му отговори, че съжалява, но няма информация за това в компютъра; Ралф обаче мислеше, че тази информация е в неговия компютър — онзи в главата му. Хелън не искаше посетители, защото се срамуваше. Случилото се не бе по нейна вина, но той се съмняваше, че това променя чувствата й. Половината обитатели на Харис Авеню я бяха видели как залита като пребит боксьор, бяха я откарали в болницата с линейка и за всичко това бе виновен съпругът й — бащата на дъщеря й. Ралф се надяваше, че ще й дадат нещо, което да й помогне да спи през нощта; сутринта всичко щеше да й се вижда малко по-розово.
„По дяволите, ще ми се някой да даде и на мен нещо, което ще ми помогне да спя през нощта“ — помисли си той.
„Тогава иди при доктор Личфийлд, идиот такъв“ — обади се веднага друга част от съзнанието му.
Служителката питаше Ралф дали може да направи оше нещо за него. Ралф каза „не“ и понечи да й благодари, но тя затвори телефона.
— Колко любезно — промълви той, остави слушалката на мястото й, взе една лъжица и пусна внимателно яйцата във водата. Десет минути по-късно телефонът иззвъня. Той остави вечерята и грабна слушалката.
— Ало? Мълчание, нарушавано само от дишане.
— Ало? — повтори Ралф.
Дочу сподавено хлипане, сетне връзката се прекъсна. Той затвори телефона и впери поглед в него, замислено сбърчил чело.
— Хайде, Хелън — прошепна. — Обади ми се пак. Моля те. — След това се върна на масата, седна и започна да яде оскъдната си вечеря.
4.
Петнайсетина минути по-късно тъкмо миеше чиниите, когато телефонът отново иззвъня. „Едва ли е тя — помисли си той, изтривайки ръцете си с кърпата за съдове, и тръгна към телефона. — Няма начин да е тя. Сигурно е Лоуис или Бил.“ Но нещо му подсказваше, че греши.
— Здравей, Ралф.
— Здравей, Хелън.
— Аз се обаждах преди няколко минути. — Гласът й бе пресипнал, сякаш беше пила или плакала, а Ралф не мислеше, че в болницата разрешават алкохол.
— Досетих се.
— Чух гласа ти и… не можах…
— Няма нищо. Разбирам те.
— Наистина ли? — Тя подсмръкна.
— Да.
— Сестрата ми даде болкоуспокояващо хапче. Наистина имам нужда от него — всичко ме боли. Но преди да го изпия, исках да ти се обадя отново и да кажа онова, което бях намислила. Болката е гадно нещо, но е страхотен стимулатор.
— Хелън, няма нужда от обяснения. — Страхуваше се да не би тя да му се сърди, защото не можеше да се сърди на Ед.
— Напротив, има. Трябва да ти благодаря.
Ралф се облегна на рамката на вратата и за миг затвори очи. Изпита облекчение, но не знаеше какво да отговори. Беше се подготвил да каже: „Съжалявам, че мислиш така, Хелън“ с най-спокойния глас, на който бе способен — толкова сигурен беше, че тя ще го укори задето се е намесил.