Хелън сякаш прочете мислите му и следващите й думи подсказваха, че не се е отървал леко.
— Отначало ти бях ужасно сърдита. Обадих се на Кенди Шумейкър, приятелката ми, която живее на Канзас Стрийт, и тя дойде да прибере Нат. Ще остане при нея тази нощ. Искаше да разбере какво се е случило, но аз не й казах. Исках просто да си лежа тук и да ти се сърдя задето се обади в полицията, въпреки че те помолих да не го правиш.
— Хелън…
— Остави ме да довърша, за да си изпия хапчето и да заспя. Става ли?
— Добре.
— След като Кенди си тръгна с детето — Нат не плака, слава Богу, не знам дали бих могла да понеса това — при мен влезе една жена. Отначало си помислих, че е сгрешила стаята, защото изобщо не я познавах, а когато най-сетне проумях, че тя е дошла при мен, й казах, че не искам да виждам никого. Тя не ми обърна внимание. Затвори вратата и вдигна полата си така, че да видя лявото й бедро. По него се спускаше дълбок белег почти по цялата дължина от хълбока до коляното.
— Каза ми, че името й е Гретхен Тилбъри, че е съветник към „Грижи за жената“ и че мъжът й е разпорил крака й с кухненски нож през 1978 г. Каза, че ако съседът й от долния апартамент не бил й сложил турникет, щяла да умре от загуба на кръв. Отвърнах й, че много съжалявам, но че не искам да говоря за собственото си положение, докато не съм го обмислила. — Хелън помълча и добави: — Но знаеш ли, това бе лъжа. Бях имала предостатъчно време да обмисля положението, защото Ед ме удари за пръв път преди две години, точно преди да забременея с Нат. Но просто… отказвах да погледна истината в очите.
— Разбирам.
— Тази жена… е, сигурно на такива като нея преподават как да се преодоляват защитните реакции на хората.
Ралф се усмихна:
— Мисля, че умеят и други неща.
— Тя ми каза, че не мога вечно да избягвам проблема, че положението ми е доста тежко и че трябва веднага да се опитам да се справя с него. Уведомих я, че каквото и да направя, нямам нужда да се консултирам с нея, нито пък да й слушам глупостите само защото нейният съпруг й е разпорил крака. За малко да кажа, че вероятно го е направил, защото непрекъснато е бърборела и не го е оставяла на мира. Но бях ужасно ядосана, Ралф. Болеше ме… бях объркана… засрамена… но най-вече вбесена.
— Мисля, че това е напълно нормална реакция.
— Запита ме какво бих изпитала към себе си — не към Ед, а към себе си — ако се върна при съпруга си и той отново ме пребие. След това се поинтересува как бих се чувствала, ако се върна и Ед направи същото с Нат. Това ме изкара извън нерви. И все още ме изкарва. Ед никога и с пръст не я е пипнал, и аз й го казах. Тя кимна и ми отговори: „Това не означава, че няма да го направи, Хелън. Зная, че не искаш да мислиш за подобна възможност, но се налага. Добре, да предположим, че си права. Да кажем, че най-многото, което може да направи, е да я плесне през пръстите. Би ли искала Натали да расте и да гледа как той те бие? Би ли искала да израсне, виждайки нещата, които е видяла днес?“ И това ме отрезви. Отрезви ме напълно. Спомних си как изглеждаше Ед, когато се върна у дома… как разбрах какво ще се случи още щом видях колко е пребледняло лицето му… как въртеше главата си…
— Като петел — промърмори Ралф.
— Какво?
— Нищо. Продължавай.
— Не знаех от какво е ядосан… вече не мога да предугаждам, но разбрах, че ще започне да ме бие. Нищо не можеш да направиш или да кажеш, за да го възпреш, щом веднъж е преминал някаква точка. Хукнах към спалнята, но той ме сграбчи за косата… изтръгна доста голям кичур от нея… изкрещях… а Натали седеше на столчето си… седеше и ни гледаше… а когато изпищях, и тя изпищя…
Хелън млъкна и се разрида. Ралф изчака търпеливо, опрял чело в рамката на вратата. Използва крайчеца на кърпата за съдове, която бе преметнал през рамо, и машинално избърса собствените си сълзи.
— Както и да е — каза Хелън, когато се поуспокои, — в края на краищата разговарях с тази жена почти цял час. Специалността й е „консултиране на жертви на тормоз“ и тя си изкарва прехраната с нея, представяш ли си?
— Да — каза Ралф. — Представям си. Това е благородна професия, Хелън.
— Ще се срещна отново с нея утре, в дом „Грижи за жената“. Каква ирония, че сега отивам там. Нали разбираш, ако не бях подписала онази петиция…
— Ако не беше заради петицията, щеше да е заради нещо друго.
Тя въздъхна.
— Може и да си прав. Не, наистина си прав. Гретхен каза, че не мога да реша проблемите на Ед, но мога да започна да разрешавам поне част от моите. — Отново се разплака, после се постара да се овладее. — Съжалявам — толкова много плаках днес, че не искам да плача никога повече. Казах й, че го обичам. Срам ме беше да го кажа, дори не съм сигурна, че не греша, но ми се струва вярно. Казах, че искам да му дам още една възможност. Тя ми отговори, че по този начин и Натали ще трябва да му даде още една възможност, независимо дали иска или не, и това ме накара да си спомня как изглеждаше тя, седнала на столчето си в кухнята, личицето й оплескано с пюре от спанак, пищейки с цяло гърло, докато Ед ме удряше. Господи, мразя начина, по който хора като тази Гретхен те притискат в ъгъла и не ти позволяват да помръднеш!