— Само се опитва да ти помогне, нищо повече.
— Ненавиждам и това. Много съм объркана, Ралф. Може и да не си го знаел, но е така. — Тя се засмя.
— Няма нищо, Хелън. Съвсем естествено е да бъдеш объркана.
— Преди да си тръгне, жената ми разказа за „Хай Ридж“. В момента това ми се вижда най-подходящото място за мен.
— Какво представлява?
— Нещо като дом — тя непрекъснато ми повтаряше, че е дом, а не приют — за малтретирани жени. А аз официално май вече съм точно такава. — Този път смехът й заплашваше да премине в хлипове. — Мога да взема и Нат със себе си, а това е най-привлекателната част от предложението.
— Къде се намира този дом?
— В извънградските райони. Някъде към Нюпорт.
— Да, сега се сещам.
Разбира се, че се досещаше; Хам Девънпорт му бе разказал за дома, когато защитаваше каузата на „Грижи за жената“. „Там дават семейни съвети… разследват случаи на малтретиране на деца и съпруги… имат общежитие за малтретирани жени на границата с община Нюпорт.“ Напоследък навсякъде се натъкваше на тази организация. Ед несъмнено би видял зловещи признаци в това.
— Тази Гретхен Тилбъри си знае работата — продължаваше Хелън. — Преди да си тръгне, ми каза, че е напълно естествено все още да обичам Ед. „Така и трябва да бъде — каза ми тя, — защото любовта не изтича от кранче, което можеш да спираш и да пускаш, когато пожелаеш.“ Но все пак трябвало да помня, че любовта ми не би могла да го спаси, че дори любовта на Ед към Натали не би могла да го спаси, и че колкото и да го обичам, над всичко стои отговорността към детето ми. Лежах и си мислех за думите й. Но май по ми харесваше просто да си лежа вбесена. При всички случаи беше по-лесно.
— Да. Разбирам те. Хелън, защо просто не глътнеш хапчето и не забравиш всичко за известно време?
— Ще го направя, но първо исках да ти благодаря.
— Знаеш, че не е необходимо.
— Нищо подобно — промълви тя и Ралф се зарадва, долавяйки вълнение в гласа й. Това бе доказателство, че най-важното от характера на Хелън Дипно се е запазило непокътнато. — Все още съм ти ядосана, Ралф, но се радвам, че не ме послуша, когато ти казах да не се обаждаш в полицията. Страхувах се, нали разбираш?
— Хелън, аз… — Гласът му бе станал дрезгав и малко оставаше да секне. Прокашля се и опита отново: — Просто не исках да те видя някой ден още по-сериозно наранена. Когато те видях да идваш през паркинга с обляно в кръв лице, толкова се изплаших…
— Не говори за това. Моля те. Ще се разплача, ако го направиш, а не мога да го понеса.
— Добре. — В ума му напираха хиляди въпроси за Ед, но моментът явно не беше подходящ да ги зададе. — Може ли утре да дойда да те видя?
След кратко колебание тя отговори:
— По-добре недей. Трябва да премисля и да си изясня много неща и никак няма да ми бъде лесно. Ще ти се обаждам, Ралф. Става ли?
— Съгласен съм. А какво ще правиш с къщата?
— Мъжът на Кенди ще отиде да я заключи. Дадох му моите ключове. Гретхен Тилбъри каза, че на Ед ще му бъде забранено да се връща там за каквото и да било, дори и за чековата си книжка или за да си смени бельото. Ако иска да си вземе някои вещи, дава списък и ключа си на някой полицай и онзи отива да ги вземе. Сигурно ще отиде във Фреш Харбър. Там има жилища за служителите на лабораториите. От онези малки къщички. Те всъщност са доста симпатични… — Искрата, проблеснала за кратко в гласа й, бе угаснала. Личеше си, че е потисната, отчаяна и много, много уморена.
— Хелън, много се, радвам, че се обади. Признавам, че се чувствам доста облекчен. А сега гледай да заспиш.
— Ами ти, Ралф? — запита тя неочаквано. — Ти спиш ли добре напоследък?
Смяната на темата го свари неподготвен и той направи признание, което при други обстоятелства едва ли би се изплъзнало от устните му:
— Ами… може би не спя достатъчно. Вероятно не толкова, колкото ми е необходимо.
— Е, грижи се за себе си тогава. Днес беше много храбър, като някой рицар от легендите за крал Артур, но мисля, че дори и сър Ланселот трябва да дремва от време на време.