Думите й го трогнаха и в същото време го развеселиха. В ума му изплува за момент много жив образ: Ралф Робъртс, облечен в броня, е яхнал снежнобял жребец, а Бил Макгавърн, верният му оръженосец, язди зад него на своето пони, облечен в кожени дрехи, наперено нахлупил сламената си шапка.
— Благодаря ти, скъпа. Мисля, че това е най-милото нещо, което са ми казвали, откакто Линдън Джонсън беше президент. Пожелавам ти възможно най-приятните сънища.
— Благодаря. На теб също.
Тя затвори. Ралф постоя миг-два, замислено загледан в телефонната слушалка, а после я сложи обратно на поставката й. Може пък наистина да сънува приятни сънища. След всичко, което се бе случило през деня, безспорно ги заслужаваше. Засега обаче реши, че ще поседи на верандата, ще наблюдава залеза и ще остави всичко на волята на съдбата.
5.
Макгавърн се беше върнал и се бе изтегнал в любимия си стол на верандата. Гледаше към улицата и не се обърна веднага, когато съседът му от горния етаж излезе навън. Ралф проследи погледа му и видя син фургон, паркиран на половин пресечка по-нагоре по Харис Авеню, откъм страната на „Червената ябълка“. МЕДИЦИНСКА ПОМОЩ — ДЕРИ бе изписано с големи бели букви на задните му врати.
— Здравей, Бил — каза Ралф и се отпусна в своя стол. Люлеещият се стол, където винаги сядаше Лоуис Шаси, когато им идваше на гости, бе поставен между двамата. Полъхваше вечерен ветрец, приятно прохладен след горещината на следобеда, и празният стол лениво се полюшваше назад-напред от повея.
— Здрасти — каза Макгавърн, поглеждайки към Ралф. Понечи да извърне поглед, но изведнъж врътна обратно глава.
— Човече, май трябва да започнеш да си опъваш торбичките под очите. Ако не го направиш, скоро ще ги настъпваш. — Ралф си помисли, че тази реплика сигурно трябваше да прозвучи като една от хапливите шегички, с които Макгавърн бе известен из цялата улица, но погледът му изразяваше искрена загриженост.
— Денят беше доста тежък — отвърна той. Разказа му за обаждането на Хелън, пропускайки подробностите, които прецени, че не би й било приятно Макгавърн да узнае. Имаше чувството, че тя не обича Бил.
— Радвам се, че е добре. Ще ти кажа нещо, Ралф — днес ти много ме впечатли, като маршируваше по улицата като Гари Купър. Постъпката ти беше налудничава, но все пак беше страхотен. — Той помълча. — Право да ти кажа, изпитах някакво страхопочитание към теб.
Това бе вторият път от петнайсет минути насам, когато някой бе изкарал Ралф едва ли не герой. Чувстваше се неудобно.
— Прекалено му бях ядосан, за да осъзная колко глупаво постъпвам; чак след това ми дойде умът в главата. Къде беше, Бил? Търсих те преди малко.
— Поразходих се до Удължението. Сигурно съм искал да си поохладя нервите. Главата ме блъсна, като видях как Джони Лийдекър и другият полицай отвеждат Ед.
Ралф кимна.
— И аз се почувствах зле.
— Наистина ли? — Макгавърн изглеждаше изненадан и малко скептичен.
— Наистина — потвърди Ралф и леко се усмихна.
— Фей Шапен беше на мястото за пикници, където обикновено се събират ония стари разбойници, и ме придума да изиграем партия шах. Ама и него си го бива, Ралф — мисли си, че в него се е преродил духът на Руи Лопес, но играе шах по-скоро като Супи Сейлс… и изобщо не млъква.
— Въпреки това Фей е свестен човек — промълви Ралф. Макгавърн продължи, сякаш не го беше чул:
— И оня чудак Дорънс Марстелър беше там. Ако ние сме старци, той пък е направо изкопаемо. Стърчи до оградата между мястото за пикници и летището, стиснал книжка с поеми, и гледа как излитат и кацат самолетите. Как мислиш, дали изобщо ги чете тия книги, дето ги мъкне със себе си? Може би изобщо не са книги, а само кориците им.
— Добър въпрос — отвърна Ралф, но в момента си мислеше за думата, използвана от Макгавърн, за да опише Дорънс — чудак. Той самият едва ли би я използвал, но нямаше никакво съмнение, че старият Дор беше доста странна птица. Не беше изкуфял (или поне Ралф си мислеше така); по-скоро оскъдните му думи сякаш бяха плод на нестандартни ум и възприятия.
Спомни си как Дорънс бе изникнал изневиделица в онзи ден през миналото лято, когато Ед се беше блъснал в човека с камиона. Тогава си бе помислил, че появата му е придала още по-голяма абсурдност на случилото се. Бе казал нещо странно. Ралф напразно се опитваше да си спомни думите му.
Макгавърн отново се бе загледал към улицата, където един подсвиркващ си млад мъж в сив работен гащеризон току-що бе излязъл от къщата, пред която бе паркиран фургонът на Медицинска помощ. Младежът, който изглеждаше на не повече от двайсет и четири години и очевидно не бе имал нужда от никаква медицинска помощ през целия си живот, тикаше пред себе си количка, върху която беше прикрепена зелена бутилка.