Извърна се към Макгавърн и каза:
— Знаеш ли какво беше първото, което си помислих, като те видях на паркинга пред „Червената ябълка“ днес следобед? Независимо от всичко, което ставаше тогава?
Макгавърн поклати отрицателно глава.
— Зачудих се къде, по дяволите, ти е шапката. Без нея ми изглеждаше много странен. Едва ли не гол. Я си признай — къде пъхна похлупака си, синко?
Макгавърн докосна темето си, където оставащите кичури от ефирната му като на бебе косица бяха грижливо сресани отляво надясно върху розовия му череп.
— Не зная. Липсваше ми тази сутрин. Почти никога не забравям да я хвърля на масата до външната врата, когато влизам, но там я няма. Предполагам, че този път съм я оставил някъде другаде и точното й местонахождение временно ми убягва. След още няколко години сигурно ще обикалям насам-натам по долни гащи, защото не си спомням къде съм си оставил панталоните. И всичко това е част от прекрасното преживяване да остарееш, нали?
Ралф кимна и се усмихна, мислейки си, че от всички възрастни хора, които познаваше — а той познаваше поне трийсетина, които срещаше случайно из парка и разменяше с тях „здравей“ и „здрасти“ — Бил Макгавърн се оплакваше най-много от натрупването на годинките. Той явно гледаше на отдавна отминалата си младост и на по-скоро отминалата средна възраст както някой генерал би гледал двама войници, които са дезертирали в навечерието на голяма битка. Ала за нищо на света не би му го казал. Всеки си имаше своите малки ексцентричности; да се отнася с театрална мрачност към остаряването бе просто една от странностите на Макгавърн.
— Нещо смешно ли казах? — запита съседът му.
— Моля?
— Усмихваше се, та помислих, че може да съм казал нещо смешно. — Изглеждаше засегнат, макар често да подкачаше съседа си от горния етаж за красивата вдовица, живееща наблизо на тяхната улица, но Ралф си помисли, че денят бе тежък и за него.
— Изобщо не мислех за теб — продума. — Мислех си как Каролин говореше почти същото — че да остарееш е все едно да ти поднесат развален десерт в края на едно много вкусно ядене.
Това поне бе лъжа само наполовина. Каролин наистина бе правила такова сравнение, но за да опише мозъчния тумор, който я убиваше, а не живота си като възрастна. И без това не беше чак толкова стара; беше само на шейсет и четири, когато умря, и до последните месец-два от живота си твърдеше, че се чувства на трийсет.
Отсреща трите момиченца, които досега бяха играли на ластик, се приближиха до бордюра, огледаха се за идващи коли, а после се хванаха за ръце и претичаха през улицата, заливайки се от смях. За един кратък миг му се стори, че те са обгърнати от някакво сиво сияние — ореол, който озаряваше страните, челата и засмените им очи като някакъв странен и ярък блатен огън. Малко уплашен, Ралф стисна очи и пак ги отвори. Сивото було, което си бе въобразил, че вижда около трите момиченца, бе изчезнало, което го накара да почувства облекчение, но явно безсънието му се отразяваше зле.
— Ралф? — Гласът на Макгавърн сякаш идваше от далечния край на верандата, макар че не бе мръднал от мястото си. — Добре ли си?
— Разбира се. Мислех си за Ед и Хелън, това е всичко. Имаше ли представа, че младежът е започнал да полудява?
Макгавърн решително поклати глава.
— Абсолютно никаква. И макар че виждах синини по Хелън от време на време, винаги вярвах на историите, които ми разправяше за тях. Не се смятам за човек, когото могат лесно да излъжат, но май ще трябва да преразгледам позициите си по този въпрос.
— Как мислиш, какво ще стане с тях сега?
Макгавърн въздъхна и докосна темето си с връхчетата на пръстите си, машинално търсейки да напипа липсващата сламена шапка.
— Познаваш ме, Ралф — аз съм циник като повечето от предците ми. Мисля, че много рядко се случва обичайните човешки конфликти да се разрешават от само себе си, както става по телевизията. В реалността те избухват отново и отново, във все по-затихващи кръгове, докато накрая изчезват окончателно. Само че в действителност не изчезват; просто се изпаряват като дъждовни локви от слънцето. — Помълча и добави: — И повечето от тях оставят същата гадна утайка след себе си.